Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 11

Д’Агоста се беше обадил предварително, че идват да се срещнат с Антон Озмиян и че разполагат с информация за неговата дъщеря. Сега, когато влязоха в подземния паркинг под небостъргача на „Дигитален потоп“, служителят, който говори с Проктър, посочи паркомястото точно до будката, маркирано „Озмиян 1“. Още преди да бяха успели да слязат от колата, се появи мъж в тъмносив костюм.

— Господа? – Той се приближи, без да протегне ръка. – Мога ли да видя вашите служебни документи?

Пендъргаст извади значката си и с движение на китката отметна капака на калъфчето. Д’Агоста направи същото. Без да ги докосва, мъжът ги проучи внимателно.

— Моят шофьор ще остане в колата – каза Пендъргаст.

— Добре. Господа, последвайте ме.

На Д’Агоста му хрумна, че ако мъжът се беше изненадал да види агент на ФБР и ченге да пристигат с „Ролс-Ройс“, не го показа.

Последваха го в частния асансьор до паркинга, който техният придружител задейства с ключ. Със свистене, приглушавано от дебелата тапицерия на стените, асансьорът се понесе стремително нагоре и след минута се озоваха на последния етаж. Вратите се отвориха безшумно към онова, което очевидно беше шефският етаж. Д’Агоста видя, че интериорът е решен в матирано стъкло, полиран черен гранит и полиран титан. Пространството имаше дзен излъчване със своята празнота. Мъжът закрачи енергично и те го последваха през широката чакалня, извита като корабен мостик, който водеше към двукрила врата от бреза, чиито крила безшумно се плъзнаха встрани, когато ги наближиха. Зад нея се простираха група външни офиси, заети от мъже и жени, облечени, както Д’Агоста реши, според дрескода на Силициевата долина: ежедневен шик от черни тениски, ленени сака, тесни джинси и онези испански обувки, които бяха толкова популярни. Как се наричаха? А, да – „Пиколинос“.

Най-накрая стигнаха до онова, което Д’Агоста предположи, че е бърлогата на предприемача: друга извисяваща се двукрила врата от бреза. Тя беше толкова голяма, че в нея беше вградена по-малка врата за ежедневно ползване.

— Господа, моля изчакайте тук за малко. – Мъжът се промуши през по- малката врата и я затвори зад себе си.

Д’Агоста стрелна поглед към Пендъргаст. Иззад затворената врата се чу приглушен глас, който се извиси в обуздан гняв. Д’Агоста не можеше да различи думите, но значението им беше напълно ясно: на някой нещастник му триеха сол на главата. Гласът се издигаше и снишаваше, сякаш каталогизираше цял списък от оплаквания. И тогава се възцари неочаквана тишина.

Миг след това вратата се отвори. От нея излезе мъж с побелели коси, висок, привлекателен, облечен безукорно, който плачеше като дете. Лицето му беше мокро от сълзите.

— Не забравяй, че държа теб отговорен! – извика един глас след него от офиса зад вратата. – Заради това шибано изтичане от вътрешен човек бълваме кода за платения софтуер из целия интернет! Намери копелето, което е решило да се прави на благодетел, или ще го отнесеш ти!