Читать «Лимони на масата» онлайн - страница 90

Питам се следното: дали зад сдържаността и намигванията, зад шеговитото раболепие пред майка ми, зад уклончивостта или ако предпочитате, добрия тон — се таеше паника и ужас от смъртта? Или това е глупав въпрос. Има ли човек, комуто да бъде спестен страхът от смъртта?

* * *

След като Джим Ройс умря, Елси се постара да съхрани приятелството с родителите ми. Канеше ги на чай, на шери, да разгледат градината й; но майка ми винаги отказваше.

— Търпяхме я само защото той ни беше симпатичен — казваше тя.

— Е, и тя не е несимпатична — вметваше баща ми. — Безобидна е.

— И чувалът с торф също е безобиден. Това не значи, че трябва да го наобикаляш и да си пиеш шерито с него. Както и да е, тя си постигна каквото целеше.

— Какво е целяла?

— Пенсията му. Сега си живее живота. Не са й нужни разни наивници да й разнообразяват дните.

— Джим би се радвал да се виждаме с нея.

— Джим е извън играта. Не му ли виждаше физиономията, когато тя започнеше да дрънка глупости? Личеше си, че се побърква от нея.

— Бях останал с впечатлението, че са много привързани.

— Това показва колко си наблюдателен.

Татко ми намигна.

— Защо намигаш?

— Намигам ли? Аз? Не може да бъде! — Той поизвърна глава с още десетина градуса и пак ми намигна.

Това, което искам да отбележа, е следното: част от поведението на баща ми винаги отричаше поведението му. Добре ли го казах?

Причината да се стигне до разкритието бяха някакви си луковици. Една позната от съседното село предложила на майка ми нарциси, които й били в излишък. Майка ми казала, че баща ми ще мине да ги прибере на връщане от клуба на Легиона. Позвънила там и поискала да говори с него. Секретарката й казала, че го няма. Когато някой даде на майка ми отговор, който не очаква, тя е склонна да го припише на глупостта на събеседника си.

— В момента играе билярд — казала тя.

— Не, не играе.

— Какви ги дрънкате! — възкликнала майка ми и много добре си представям тона й. — В сряда следобед той винаги играе билярд.

— Госпожо — било следващото, което чула, — аз съм секретарка на този клуб от двайсет години и през това време в сряда следобед никога не се е играл билярд. Понеделник, вторник, петък — да. Но в сряда не. Ясно ли се изразих?

Този разговор се бе провел, когато майка ми беше на осемдесет, а баща ми на осемдесет и една.

— Ела да му поговориш и да го вразумиш. Започва да изкуфява. Идва ми да я удуша тая кучка.

Пак аз отидох. Отново аз, а не сестра ми, както винаги досега. Но този път не ставаше дума за завещания, пълномощни или пансиони за стари хора.

Майка ми бе обзета от онази трескава нервна енергия, с която я зареждат кризите: смесица от тревожна превъзбуда и изтерзаност, които взаимно се усилваха.