Читать «Лимони на масата» онлайн - страница 86

* * *

Майка ми се казва Дороти Мери Бишоп, а моминското й име е било Хийткок, от което се е отказала радушно. Баща ми е Станли Джордж Бишоп. Тя е родена през 1921, той през 1920 г. Израснали са в различни части на западна Средна Англия, срещнали се на остров Уайт, установили се в далечно предградие на Лондон, подобно на селце, а сега, на стари години, живееха на границата между Есекс и Съфък. Животът им беше подреден. По време на войната майка ми работела в картографската служба на графството; баща ми служел в Кралските военновъздушни сили. Не, не е бил летец-изтребител или нещо такова; той имаше администраторски талант. По-късно работеше в местната управа и накрая стигна до заместник-кмет. Обичаше да казва, че отговаря за всичко, което според нас става от само себе си. Необходим, но неоценен: баща ми обичаше иронията и беше избрал този начин да се представя.

Карън е родена четири години преди мен. Детството се връща с миризмите си. Овесена каша, крем-карамел, татковата лула; прах за пране, полирпаста, маминият парфюм преди масонската вечеря с танци; пържен бекон през дъските на пода, докато се излежавах; севилски портокали, които вулканично клокочеха на котлона, докато земята навън още бе заскрежена; засъхващата кал и стръкчета трева по футболните обувки; топчетата за отпушване на канализацията; протритите кожени седалки на нашия мини морис, лютивият пушек от сгурията, с която баща ми засипваше огъня. Всички тези миризми се повтаряха периодично, също като неизменния кръговрат на училището, сезоните, цветята в градината, живота у дома. Първите разцъфнали алени цветчета на боба; сгънатите потници в най-долното ми чекмедже; кристалчетата нафталин; примусът. В понеделниците къщата се разтреперваше от пералната ни машина, която пълзеше настъпателно по пода на кухнята с вой и друсане, преди да излее в дебелия си бежов маркуч галони гореща вода, шуртяща в мивката на непредвидими интервали. Името на производителя върху металната табелка беше Тор. Богът на гръмотевиците седи и ръмжи в далечно предградие на столицата.

Може би трябва да се опитам да ви дам някаква представа за характерите на родителите ми.

Мисля, че смятаха майка ми за природно по-интелигентна от баща ми. Той беше — и все още е — едър пълен мъж с корем и възлести вени, набраздили ръцете му. Казваше, че има тежък кокал. Не знаех, че теглото на кокалите варира. Може би не, може би казваше това, за да ни забавлява нас, децата, или да ни озадачава. Изглеждаше някак тромав и муден, докато дебелите му пръсти лежаха върху книжката с чековете, докато завинтваше някоя автомобилна свещ, разтворил упътването за двигателя пред себе си. Ала децата много обичат родителите им да са бавни; тогава светът на възрастните не изглежда толкова невъзможен. Баща ми често ме водеше в Голямата киста, както наричаше той Лондон, да ми купи самолетен конструктор (още миризми: балсамово дърво, цветен аеролак, метални ножове). В онези дни двупосочният билет за метрото бе разделен с перфорация, но неоткъснат. Частта за отиването съставляваше две трети от билета, останалата една трета беше за връщането — разделяне, чиято логика така и не проумях. Както и да е, когато стигахме до бариерата на изхода за Оксфорд Съркъс, татко спираше и поглеждаше малко смутено билетите в огромната си длан. Аз ги вземах чевръсто, скъсвах ги по перфорацията, пусках третините за връщане обратно в дланта му и наперено подавах по-големия отрязък на контрольора. По онова време съм бил девет-десетгодишен, горд с ловките си пръсти; сега се питам дали в крайна сметка баща ми не блъфираше.