Читать «Лилит: Змия в тревата» онлайн - страница 5

2

В тишината младият мъж слушаше съсредоточено записа. Външността му напълно се вписваше в калъпа, оформил повечето хора в този период от историята — телесно съвършенство. В очите на някой от доста по-ранна епоха той би изглеждал направо свръхчовек. Това се дължеше на генното инженерство. Ала сега почти всеки мъж или жена се отличаваше с подобно съвършенство, така че видът му беше съвсем типичен — въгленовочерна коса и кафеникави очи, законово определения ръст от 180 сантиметра и законово определеното нормално тегло от 82 килограма, около тридесетгодишен… Само че в някои области на по-особени занимания той не беше нито типичен, нито нормален и точно затова седеше тук.

Когато резюмето свърши с бягството на корветата, мъжът вдигна поглед към комодор Крега.

— Разбира се, наблюдавали сте и сте следили внимателно всички намиращи се в района кораби?

Не беше въпрос, а по-скоро споменаване на очевиден факт.

По лицето и особено в очите на Крега (по-възрастна версия на все същата норма) личаха четирийсетте години в повече на държавна служба. Той кимна.

— Естествено. Но ако в този момент просто бяхме унищожили устройството, след като то стигна толкова далече и направи какво ли не, щяхме да сбъркаме. Ограничихме се да поставим трасиращи индикатори по всичко, за което съществуваше вероятност да чака в орбита това… нещо. Все пак се оказа обикновен робот, макар и с твърде впечатляващи възможности. Бяхме длъжни да научим чий е. Допускам, че знаете за подпространствената балистика, нали?

— Достатъчно — заяви младият мъж.

— Е, щом вече разполагахме с направлението и скоростта (какво ускорение само!), можехме да изчислим и къде ще се появи. За щастие силовите лъчи изпреварват всеки материален обект, така че имахме свои хора в тази точка от пространството, когато роботът изскочи там след пет-шест минути субективно време. Бяха достатъчно наблизо, за да засекат следващата промяна в курса. Дотук нямаше нищо трудно. Той направи седем скока на сляпо, просто за да се отърве от нас, но и за миг дори не го изгубихме от поглед. Успяхме да го връхлетим броени минути след като започна да предава информация. Искал е да се застрахова в случай, че наистина сме толкова бързи, колкото е предполагал. И тогава се наложи да го обкръжим и да го пръснем на атоми. Нямаше друг начин. Вече бяхме видели с очите си на какво е способна тази малка прелест.

Събеседникът му поклати глава.

— Жалко все пак. Би било интересно да го разглобим. Сигурен съм, че не познавам подобен модел.

Комодорът кимна.

— Както и ние. Всъщност това устройство е на ръба на собствените ни технологични възможности, а вероятно и малко ги надхвърля. Заблуди рентгеновите скенери, анализаторите на ретината, телесното топлинно излъчване и какво ли не още. Дори и приятелите на нещастния служител, за когото се е представяло. Това предполага извличане не само на паметта, но и на самата личност. Както и да е, макар че малката му орбитална база се взриви, когато роботът я напусна, от нея остана достатъчно, за да се натъкнем на някои неща вътре. Мога да ви уверя, че не сме я правили ние. Почти в нито една система няма дори далечна прилика с нашите. Е, можем да стигнем до определени изводи за функциите й, но и когато предназначението е очевидно, не е постигнато по начина, по който ние бихме го направили, нито пък материалите са типични за случая. Налага се да приемем твърде неприятния факт, че роботът и базата му са били проектирани, построени и управлявани от чужда сила, за която нищичко не знаем.