Читать «Летен ден» онлайн - страница 2

При моето влизане те замълчаха. Внезапно иззад масата се повдигна едно мъничко, хило човече, с детинско, но старо и сбръчкано лице, по което нямаше никаква следа от брада и мустаци. Това кьосе, облечено в груби шаечни дрехи, шити на ръка, се казваше Марко и се ползуваше с голяма известност из околията, макар че беше прост терзия. В турско време, някога си, той бил учител и от Освобождението постоянно даваше прошения за пенсия. Ние бяхме стари приятели.

Той заскача около мене весел като дете и записка с тънък и смешен женски глас:

— Ах, скитнико, скитнико! Добре ми дошло, пиленце!

Сивите му оченца играеха под безцветните вежди весело и подвижно.

Той почна да ме разпитва дяволито за това, за онова и се мъчеше да бъде умен и приятел със значение. Хриплив и писклив смях широко разтваряше устата му, из която се подаваше крив зелен зъб, който застъпяше долната му устна.

— Аз пия, както виждаш… Кой е луд, нека работи… Мен ми дай винце и… же-е-ни, хи-хи-хи! — И той весело и от сърце се смееше на своята неуместна шега.

На средата на масата с важност седеше Гаврил кметът, рус до белота, със сини очи, кокалест и едър като дъб селянин. Медночервеното му лице сияеше от доволство. Беше добре разположен.

Той ме поздрави, подмигна лукаво към жадното за любов кьосе и почна гръмливо да се смее. Тоя Гаврил беше чуден човек. Дългите му извити като два сърпа мустаци придаваха юнашки вид на господарската му външност и будеха почит. След сръбско-българската война, в която го ранили, той дълго служил като полицейски старшия, но после се уволнил и се прибрал в село. Той беше сиромах, но не му се работеше, обичаше да продава чорбаджилък. А откак почнаха да го избират кмет, беше се и пропил. Обичаше жените и си имаше историйки.

До него седеше с отпусната глава съвсем пиян Иван Дядката. Той смирено ми протегна ръката си, нахлупи шапка над вежди, въздъхна и се помъчи да мине за трезвен.

— Ей, Дядка, не спи, ами запей! Запей, бе Дядка! Напук на сиромашията! Их, пусто бре-е! — задърпа го Марко за рамото.

Дядката се не поклати. По неговото умно лице лежеше тъга. Трезвен той беше добър човек. Имаше четиридесет години и се ползуваше с почит в селото, защото бе грамотен, разумен, с весел характер и пееше в черква. Но откакто умря жена му, той се промени, отчая се и почна да пие.

— Дядка, запей! — настояваше Марко.

— Ха, Дядка! — рече Гаврил.

— Не!

— Запей, бе Дядка, запей!

— Не думкайте, няма да пея!

И като въздъхна, Дядката печално поклати глава и се замисли.

Гаврил му подаде чашката.

— Дядка, пий!

— За пиене — ще пия.

— Ха така де, не ставай жена! — викна кметът.

— Пусни му края, бе Дядка! Какъв си се омърлушил такъв… Пий — това ще ти остане! Нима си се родил да пееш само в черква на бабите? Запей, аз ще приглашам. Ех! — заудря с юмрук по масата дългият като върлина селски поляк и очите му засвяткаха. Сухото му и черно лице някак се намръщи и безкръвните му тънки устни нервно затрепераха.

— Запей моята песен, бе Дядка. Пелинковата песен запей — въодушевено се развика той. — Запей да падне сърце на място! Хайде!