Читать «Летен ден» онлайн

Елин Пелин

Елин Пелин

Летен ден

Селото Горно Ровинище е малко и грозно полско селце с ниски, олупени къщурки, неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из разградените и боклучиви дворища, из които по цял ден играят немирни и нечисти дечурлига. Една безименна и безводна река, която услужва само на пороите, простира през сред селото широко каменливо речище и прави картината още по-грозна и по-печална. Лете, когато водата съвършено пресъхне и когато каменливият насип на речището се нажежи и побелее, това голо, без зеленина и почти без дървета село добива нерадостен вид. И старата черкова със зеленясалите керемиди, и ниската камбанария със смачкания покрив и изкривения дървен кръст на нея, и полусухата топола до тях, и жълтите лица на гушавите жени, и песъчливите сипеи из улиците навяват човеку тъга и го карат да бяга.

Това лято аз минах през него, може би двадесетия път през живота си, и то ми се стори грозно повече отвсякога. Беше жътва. То пустееше. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкаха лениво из горещия пясък на улицата. Една сляпа бабичка неподвижно седеше под сянката на една порта и от час на час им изгълчаваше нещо, сякаш излайваше като ударено куче. Пред една къща неподвижно лежеше болник. Зад пустата воденица бързо се мярна дългата фигура на полякът с обвесена през рамо пушка и изчезна. С една реч — глухота. Глухота и тегота.

Денят бе душен и тежък. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувствуваше се страшна умора. Усамотените тук-там из градините брести и овошки стоеха безмълвно, с отпуснати листа и сякаш чакаха, а-а, да се сплавят под палящите слънчеви лъчи. Излязох бързо из задушливото село и се упътих към близките ханчета на шосето. Над широкото поле, заградено с венец от сини далечни планини, трептеше адска марана. Тежко и уморително безмълвие цареше в запаления въздух. Навред из узрелите нивя в полето се белееха групи жътвари и жътварки. Ни пъдпъдък се обаждаше, ни чучулига пееше. Далече, далече нейде дружни момински гласове излека бяха подели жътварска песен. Треперливият й отглас се люлееше над полето на тихи вълни, трогателно и тъжно, тъжно до сълзи.

Слънце пече — класове прегаря, вятър вее — едро жито рони, черни очи — дребни сълзи ронят, ой, смили се, боже!…

Отбих се на ханчето край шосето. И тук същата пустота и тегота. Ниско и дълго като плевник здание, с нещо като градинка отпред, служи за кръчма, и макар че е на друма, недружелюбният му вид не мами пътниците, и постоянни негови посетители си остават жителите на Горно Ровинище.

Вътре беше хладно. Неравният под от калени плочи беше изметен и полян с вода. Широките стрехи на покрива не пущаха слънчевите лъчи през прозореца и вътре цареше полумрак, който отморява очите и някак си освежава. В ъгъла срещу вратата стоеше стар тезгях, обезобразен от мухите и приличен на кафез, през дървената решетка на който се виждаше заспала между чашите главата на съдържателя-цинцарин. Отстрана около една ниска масичка вдигаха врява петима пияни селяни.