Читать «Къщата с мансарда (Разказ на един художник)» онлайн - страница 10

— Вие заплашвате, че няма да работите — продължи Лида. — Изглежда, високо цените произведенията си. Но да прекратим спора, ние никога няма да се разберем, защото и най-несъвършената от всички библиотечки и аптечки, за които току-що се изразихте така презрително, аз поставям по-високо от всички пейзажи на света — и веднага се обърна към майка си и заговори със съвсем друг тон: — Князът е много отслабнал и много се е променил, откакто идва за последен път у нас. Пращат го във Виши.

Тя разказваше на майка си за княза, за да не говори с мен. Лицето й пламтеше и за да прикрие вълнението си, се наведе ниско, сякаш беше късогледа, към масата и се престори, че чете вестника. Присъствието ми й беше неприятно. Сбогувах се и си отидох.

Глава 4

Навън беше тихо; селото отвъд езерото вече спеше, не се виждаше нито една светлинка и само в езерото едва трепкаха бледите отражения на звездите. Край портата с лъвовете стоеше неподвижна Женя — чакаше ме, за да ме изпрати.

— В селото всички спят — казах й, като се мъчех да различа в тъмното лицето й, и видях устремените в мен тъжни, печални очи. — И кръчмарят, и конекрадците спокойно спят, а ние, порядъчните хора, се дразним един друг и спорим.

Беше тъжна августовска нощ — тъжна, защото вече лъхаше на есен; забулена от пурпурен облак, луната изгряваше и слабо осветяваше пътя и тъмните изорани ниви от двете му страни. Начесто падаха звезди. Женя вървеше до мен по пътя и се мъчеше да не гледа към небето, за да не вижда падащите звезди — не зная защо, те я плашеха.

— Струва ми се, че сте прав — каза тя, треперейки от нощната влага. — Ако хората, всички заедно, можеха да се отдадат на духовна дейност, скоро биха научили всичко.

— Разбира се. Ние сме висши същества и ако можехме истински да осъзнаем цялата сила на човешкия гений и живеехме само с възвишени цели, в края на краищата бихме станали като боговете. Но това никога няма да бъде — човечеството ще се изроди и от гения няма да остане ни следа.

Когато портата вече не се виждаше, Женя се спря и бързо ми стисна ръката.

— Лека нощ — промълви тя, треперейки; беше само по блузка и се свиваше от студ. — Елате утре.

Обзе ме ужас при мисълта, че ще остана сам, раздразнен, недоволен от себе си и от хората; и аз вече се мъчех да не гледам падащите звезди.

— Останете с мен за минутка — казах. — Моля ви.

Аз обичах Женя. Обичах я навярно защото ме посрещаше и изпращаше, защото ме гледаше нежно и с възхищение. Колко трогателно прекрасни бяха бледото й лице, тънката шия, тънките ръце, нейната слабост, безделие, книгите й! А умът? Подозирах, че има изключителен ум, възхищаваше ме широтата на възгледите й може би защото разсъждаваше различно от строгата красива Лида, която не ме обичаше. Аз се харесвах на Женя, защото бях художник, бях покорил сърцето й с таланта си и страстно желаех да рисувам само за нея, мечтаех за нея като за своя малка кралица, която заедно с мен ще владее тези дървета, поля, мъглата, зората, тази природа, чудесна, очарователна, но сред която досега се бях чувствал безнадеждно самотен и излишен.