Читать «Къщата с мансарда (Разказ на един художник)» онлайн - страница 11

— Останете още минутка — повторих. — Умолявам ви.

Свалих сакото си и загърнах измръзналите й рамене, а тя от страх да не изглежда в мъжката дреха смешна и грозна се засмя и го отметна и в този миг аз я прегърнах и почнах да обсипвам с целувки лицето, раменете, ръцете й.

— До утре! — прошепна тя и предпазливо, сякаш се боеше да не наруши нощната тишина, ме прегърна. — Ние нямаме тайни една от друга, аз трябва да разкажа сега всичко на мама и на сестра ми… Толкова е страшно! От мама не, мама ви обича, но Лида!

И затича към портата.

— Сбогом! — извика тя.

После близо две минути я чувах как тича. Не ми се прибираше, пък и нямаше защо. Постоях малко в размисъл и бавно поех обратно, да погледна още веднъж къщата, в която живееше тя — милата, наивна, стара къща, която сякаш ме гледаше с прозорците на своята мансарда като с очи и всичко разбираше. Минах край терасата, седнах на пейката до площадката за lawn-tennis в тъмното под стария бряст и гледах от там къщата. В прозорците на мансардата, където живееше Мисюс, блесна ярка светлина, после спокойна зелена — покриха лампата с абажур. Раздвижиха се сенки… Бях изпълнен с нежност, тишина и задоволство от себе си, че можах да се увлека и да обикна, но изпитвах и неудобство при мисълта, че в същото време на няколко крачки от мен в една от стаите на тази къща живее Лида, която не ме обича, може би дори ме мрази. Седях и все чаках няма ли да излезе Женя, вслушвах се и ми се струваше, че в мансардата разговарят.

Мина около час. Зелената светлина угасна и сенките изчезнаха. Луната вече се бе издигнала високо над къщата и осветяваше спящата градина, пътечките; гергините и розите в лехата пред къщата се виждаха ясно и изглеждаха едноцветни. Започна да става много студено. Излязох от градината, вдигнах от пътя сакото си и поех бавно към къщи.

Когато на другия ден следобед отидох у Волчанинови, стъклената врата към градината беше широко отворена. Поседях на терасата, очаквайки всеки миг зад лехата на площадката или по някоя алея да се появи Жена или от стаите да полети нейният глас; после влязох в гостната, в трапезарията. Нямаше жива душа. От трапезарията минах по дългия коридор в антрето, после обратно. В коридора имаше няколко врати и зад една от тях се чуваше гласът на Лида.

— Веднъж на враната… Бог… — произнасяше тя високо и провлечено, навярно диктуваше. — Бог изпратил парченце сирене… На враната… Бог… Кой е? — викна тя изведнъж, чула стъпките ми.

— Аз съм.

— А! Извинете, но сега не мога да дойда при вас, занимавам се с Даша.

— Екатерина Павловна в градината ли е?

— Не, тя замина тази сутрин със сестра ми за Пензенска губерния, при леля ми. А през зимата ще отидат навярно в чужбина… — добави тя след известно мълчание. — Веднъж на враната… Бо-ог… изпратил парченце сирене… Написа ли го?

Излязох в антрето и без да мисля нищо, стоях и гледах към езерото и селото, а до мен достигаше:

— Парченце сирене… Веднъж на враната Бог изпратил парченце сирене…

И аз си отидох от имението по същия път, по който бях дошъл някога, само че в обратен ред: първо от двора в градината, покрай къщата, после по липовата алея… Там ме настигна едно момиченце и ми подаде бележка. „Разказах всичко на сестра си, тя настоя да се разделя с вас — прочетох. — Не бих намерила сили да я наскърбя с непослушанието си. Господ ще ви прати щастие, простете ми. Да знаехте колко горчиво плачем с мама!“