Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 36

Освен този малък проблем, налице бе още една смущаваща загадка. Куршумите, с които беше убит салонният управител, се оказаха двадесет и втори калибър, съвсем различни от онези четиридесет и пети калибър, използвани при стрелбата срещу Кайл Девънс. Но и тук нямаше никакви пръстови отпечатъци по гилзите.

Така че оставаха още много възможности. Но въпреки противоречията, нарастващото ми безпокойство все повече ме навеждаше на мисълта, че двете убийства най-малкото са свързани. Възрастта и общите физически описания на двамата убийци бяха сходни. И двете престъпления бяха извършени на изискани места, посещавани само от най-богатите.

Но най-важното беше текстът на съобщението, намерено до трупа на салонния управител. Взех плика с уликите и отново го прочетох.

Твоята кръв е моята боя. Твоята плът е моята глина.

Имаше зловещо сходство с това, което убиецът от магазина на Ралф Лорън беше казал на Патрик Кардоне:

Ти си свидетел на исторически момент. Завиждам ти.

Подозирах, че си имахме работа с тип, който би се класирал на първо място на конкурс за откачени и е искал хората да го знаят — да повярват в измамното му величие.

Но единственият начин да привлече подобно внимание е да извърши хладнокръвно, жестоко убийство.

За нещастие, ако бях прав, той беше умен, а и внимателен. Сменяше дрехите си, оръжията си, никой не бе видял лицето му, никъде не бе оставил пръстови отпечатъци.

После идваше ред на въпроса дали беше същият откачен, блъснал момичето пред влака от трета линия на метрото на метростанция „Пенсилвания“. Там не беше използвано оръжие, нито имаше оставено някакво презрително послание, ала общото физическо описание на странния тип отново съвпадаше.

Е, поне през последните няколко часа нямаше повече убийства в Манхатън.

Може би щяхме да извадим късмет и да открием, че нашият шантав нападател се е застрелял. Но едва ли. Този тип изглеждаше прекалено организиран, за да се самоубие. А освен това рожденият ми ден беше чак през следващия месец.

Затворих бележника си и се загледах във футболните шлемове, музикалните инструменти и кичозните сувенири, висящи от тавана на прочутия бар в „Клуб 21“. Барманът ми каза, че тези играчки, както ги наричали тук, били подарени през последното столетие от кинозвезди, гангстери и президенти.

Мисълта, че Боги може да е завързал някой от тези сувенири точно над масата, до която седях, при това в компания с Хемингуей, ме накара да се замисля дали да не си поръчам един хамбургер, за да го изям набързо, преди да си тръгна. Взех листа с менюто. Трябваше да прочета цените два пъти, за да се уверя, че не халюцинирам.

Тридесет долара?

— Истина е, хлапе — промърморих, като се надигнах от стола.

По пътя навън се загледах в стената със снимки зад бюрото за резервациите. На всяка от тези фотографии се виждаше убитият салонен управител — „симпатягата“ Джо Милър, усмихнат, застанал до знаменитости от първа категория: Роналд Рейгън, основателя на токшоуто Джони Карсън, Том Круз, баскетболиста Шакил О’Нийл, или за по-кратко Шак, прочутия бейзболист Дерек Джетър. „Всеки добър салонен управител може да те накара да седнеш там, където той иска — каза ми управителят на ресторанта. — Но Джо притежаваше рядко срещаната способност да те убеди, че неговият избор е по-добър от твоя“.