Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 10

Щом пристъпи в гаража на внушителната къща в Локъст Вали, чу включването на пръскачките по моравата зад себе си. Погледна черния циферблат на своя „Ролекс“ — сочеше седем сутринта. Отлично: според плана за днес дори беше подранил, точно както искаше.

Отвори лъснатата до блясък врата на беемвето 720Li, метна куфарчето „Луи Вюитон“ на седалката до шофьора и настани дългите си мускулести крака под волана. Нагласи огледалото за обратно виждане, за да може да улавя отражението си. Имаше мъжествени черти, права черна коса, спускаща се до яката му, и пронизващи, почти сини очи. Наистина наподобяваше модел от рекламите в списание „Венити Феър“. Усмихна се, като показа трапчинките си и съвършените си, блестящо бели зъби.

„Имам всичко, нали?“, помисли си той.

Веднага щом завъртя ключа на стартера, дванадесетцилиндровият двигател на луксозното беемве седан се пробуди за живот с прецизно регулирана експлозия.

Жалко, че това „всичко“ не беше достатъчно.

Докато двигателят загряваше, Новия човек извади от вътрешния джоб на сакото с копринен хастар смартфона си „Палм Трео 750“. Тази малка джаджа можеше да прави всичко: с нея се провеждаха телефонни разговори, изпращаха се имейли, сърфираше се в интернет. Кликна върху мениджъра на задачите от менюто и отвори файла, върху който работеше.

Там бе записан манифестът, обявяващ мисията му — кратко писмено изложение на неговите цели, философия и амбиции. Всъщност беше заимствал изцяло идеята от филма „Джери Магуайър“. В него героят на Том Круз изпращаше послания за мисията си, преди да започне да побърква всички около себе си.

Точно това щеше да направи днес Новия човек.

Само дето не беше филм.

Все още харесваше Том Круз въпреки клоунското му кривене в шоуто на Опра, с което се бе направил на пълен глупак. Може би това се дължеше на леката прилика помежду им, но Новия човек го възприемаше по-скоро като модел за подражание, нещо като духовен брат. Том Круз беше перфекционист, несравним професионалист, победител — също като него.

За стотен път препрочете документа. Знаеше, че е напълно завършен. Единственият проблем бе как да го подпише. Нямаше как да използва истинското си име, а Новия човек не звучеше достатъчно впечатляващо. „Е, ще ми хрумне нещо“, каза си той, изключи смартфона си и го прибра в джоба на сакото си. Винаги така ставаше с важните решения.

С уверен жест натисна бутона за отваряне на вратата на гаража и се облегна на седалката. Беше с гръб към дневната светлина, проникваща през повдигащата се врата.

В следващия миг отново погледна бегло огледалото за обратно виждане — тъкмо навреме, за да види огромната решетка на форда „Линкълн Навигейтър“, паркиран насред автомобилната алея.

Успя да удари спирачките в последния момент — преди да блъсне блестящата му решетка и да я превърне в плетеница от усукан метал.

Стисна гневно зъби и превключи скоростите. Проклетата Ерика! Защо трябваше да остави чудовищния си СУВ точно тук, където не можеше да го заобиколи? Сега се налагаше да се върне в къщата, да намери ключовете, да го отмести, след което отново да седне зад волана на беемвето. Сякаш не го чакаха спешни задачи. Като че ли нямаше важни дела. Как Ерика да проумее това — тя никога не бе имала нищо важно за вършене.