Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 97

— Има зверове, Луис. Някои от тях са жалки, циркови животни. Без мозък, жертви по рождение. Но има и други.

— Какви?

— Натали беше курва! — изкрещя отново Филип с облещени очи. После сграбчи Луис за ревера и започна да го раздрусва. Всички присъстващи в стаята за свиждане се обърнаха, за да гледат как двамата старци се боричкат върху масата. Пазачът издърпа назад Филип под погледа на ухилените затворници и техните посетители, а нещастникът се замята в ръцете му, като сипеше нечленоразделни обиди.

— Курва! Курва! Курва! — беше всичко, което успя да каже, докато го влачеха обратно към килията.

* * *

Катрин посрещна Луис на вратата на апартамента си. Трепереше, лицето ѝ беше обляно в сълзи. Стаята зад гърба ѝ беше в безпорядък.

Тя зарида на гърдите му. Луис се опита да я успокои, но Катрин беше неутешима. Не беше утешавал жена от много години и беше забравил как се прави. Беше смутен и тя го усети. Отскубна се от прегръдката му, не искаше повече да я докосва.

— Той беше тук.

Не беше нужно да пита за кого става въпрос. Странникът, плачещият непознат с бръснача.

— Какво искаше?

— Непрекъснато ми повтаряше името на Филип. Не го изговаряше ясно, по-скоро грухтеше и когато не казах нищо в отговор, разтури всичко и изпочупи вазите. Нищо не търсеше, просто искаше да направи бъркотия.

Беше бясна от безсмислеността на нападението.

Апартаментът бе превърнат в руини. Луис закрачи между порцелановите отломки и парчетата плат, като клатеше глава. В съзнанието му се наслагваха образите на разплакани лица: Катрин, Филип, непознатият мъж. Всички в малкия му свят изглеждаха наранени и разстроени. Всички страдаха, но източникът на страданията им оставаше неизвестен.

Само Филип бе насочил обвинителен пръст: към самия Луис.

„Ти започна всичко.“ Не бяха ли това думите му? „Ти започна всичко.“

Но как?

Луис застана пред прозореца. Три от малките стъкла бяха счупени от летящи отломки и вятърът фучеше в стаята със заскрежени зъби. Той погледна към скованите от лед води на Сена и зърна някакво движение. Стомахът му се сви.

Странникът беше вдигнал глава и гледаше обезумяло към прозореца. Вечно спретнатите му дрехи бяха раздърпани, а на лицето му беше изписано пълно отчаяние: жалостиво изражение, почти трагично. Или по-скоро имитация на трагедия — болката на актьор. Докато Луис се взираше в него, непознатият вдигна ръце към прозореца — жест, който приличаше на молба за прошка или проява на разбиране, а може би и двете.

Луис отстъпи назад, за да избяга от призива. Това беше прекалено, просто прекалено. И след миг видя как странникът се отдалечава през двора. Превзетата му походка се беше изродила в широки, клатушкащи се крачки. Когато изгуби раздърпаната фигура от поглед, старецът издаде нисък, продължителен стон. Беше разбрал.

— Луис?

Тази наперена, клатушкаща се походка не беше човешка. Беше походката на звяр, научен да върви като човек, но забравил как се прави без господар, който постоянно да имитира.

Беше маймуна.

О, боже, о, боже, това беше маймуна.

* * *

— Трябва да видя Филип Лаборто.