Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 96

Претърсиха чистите дрехи, които Луис носеше, и ги дадоха на Филип, който ги прие с благодарствено кимване.

— Минах снощи през квартирата ти, за да ги взема.

— Аха.

— И заварих там един човек.

Филип стисна зъби и мускулите на челюстта му заиграха. После извърна поглед от очите на Луис.

— Едър мъж, с брада. Познаваш ли го? Знаеш ли кой е?

— Не.

— Филип…

— Не!

— Същият мъж е нападнал Катрин.

— Какво? — Филип се разтрепери.

— С бръснач.

— Нападнал е Катрин? Сигурен ли си?

— Или поне се канил да я нападне.

— Не! Той никога не би я наранил. Никога!

— Кой е той, Филип? Знаеш ли?

— Кажи ѝ да не ходи повече там. Моля те, Луис. — Погледна го умолително. — Моля те, за бога, кажи ѝ да не стъпва повече там. Ще го направиш ли? И ти недей. Не ходи там.

— Кой е той?

— Кажи ѝ.

— Ще ѝ кажа. Но ти трябва да ми кажеш кой е този мъж, Филип.

Филип поклати глава, беше започнал да скърца шумно със зъби.

— Няма да разбереш, Луис. Не очаквам да разбереш.

— Кажи ми, искам да помогна.

— Просто ме остави да умра.

— Кой е той?

— Остави ме да умра… Искам да забравя, защо ме караш да си спомням? Искам…

Той го погледна отново: очите му бяха кървясали, нашарени с червени жилки от безсънни нощи и плач. Но явно сълзите му бяха пресъхнали — там, където преди бе имало искрен страх от смъртта, желание за любов и апетит за живот, сега имаше само суха празнота. Луис видя пълно безразличие: към съществуването, към инстинкта за самосъхранение, към чувствата.

— Тя беше курва! — възкликна внезапно Филип и сви юмруци — нещо, което Луис за пръв път го виждаше да прави. Ноктите му се забиха в меката плът на дланите, от тях потече кръв.

— Курва — повтори той и гласът му прогърмя в малката стая.

— Не викай — изръмжа пазачът.

— Курва! — Този път Филип изсъска обвинението през зъби, беше ги оголил като вбесен павиан.

Метаморфозата му шокира Луис.

— Ти започна всичко — каза Филип, като го гледаше право в очите. Тежко обвинение, което старецът не успя да проумее.

— Аз?

— С твоите истории. С проклетия Дюпен.

— Дюпен?

— Лъжи, абсолютни лъжи. Жени, убийство…

— Историята за улица „Морг“ ли?

— Гордееше се ужасно с нея, нали? С всичките си глупави лъжи. Не беше истинска.

— Напротив, беше.

— Не. Никога не е била, Луис, беше просто история. Дюпен, улица „Морг“, убийствата…

Той се задави, изглежда, не можеше да изрече на глас следващата дума.

— … маймуната.

Ето я: произнесе думата така, сякаш режеха от гърлото му всяка сричка.

— … маймуната.

— Какво за маймуната?