Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 82

Извлякоха Пакард от останките на колата му. Боже мой, този мъж беше от стомана: изправи се на крака и закрещя на хората си да догонят врага. Но късметът го изостави в най-славния му час — от пламтящото цвете, в което се бе превърнал демонът, се отлюпи горящо парченце и падна в езерото от бензин, в което стоеше шерифът. Миг по-късно Пакард, колата му и двама души, които се опитваха да го спасят, бяха погълнати от огромен огнен облак. Нямаха никакъв шанс да оцелеят, пламъците направо ги пометоха. Дейвидсън видя как тъмните им форми загиват в огнения ад, като се гърчат една върху друга.

Секунда преди тялото на Пакард да се стовари на земята, Дейвидсън чу гласа на Юджийн, който се извиси над пращенето и бученето на пламъците:

— Видяхте ли какво направиха? Видяхте ли какво направиха?

Полицаите му отговориха с яростен рев.

— Убийте ги! — изкрещя Юджийн. — Убийте ги!

* * *

Луси чу шума на битката, но не тръгна към хълмовете. Нещо в надвисналата луна и в мириса на вятъра я бе лишило от желание да продължава. Изтощена и запленена, тя стоеше в откритата пустиня и зяпаше небето.

Когато след цяла вечност сведе отново очи към хоризонта, видя две неща, които донякъде събудиха любопитството ѝ. Черен облак дим над хълмовете и по-нататък, на границата на зрителното ѝ поле, редица същества, които се отдалечаваха от тях. Тя хукна внезапно.

Докато тичаше, осъзна, че се чувства отново като младо момиче и че я движи мотив, характерен за младо момиче: преследваше своя любим.

* * *

Луси изгуби демоните от поглед. Спря задъхана насред голата пустиня; сякаш самата земя ги бе погълнала. После хукна отново. Нали имаше правото да види сина си и неговите бащи още веднъж, преди да изчезнат завинаги? Или след всичките години очакване щеше да ѝ бъде отказано дори това?

Дейвидсън шофираше колата начело на конвоя, под наставленията на Юджийн, с когото в момента беше трудно да се спори. Нещо в начина, по който държеше пушката си, подсказваше, че първо ще стреля и после ще задава въпроси; заповедите му към разпокъсаната армия, която го следваше, се състояха предимно от несвързани ругатни и обиди. Очите му блестяха налудничаво, от устата му капеше слюнка. Беше обезумял и ужасяваше Дейвидсън. Но за него беше късно да се връща — беше се съюзил с този мъж за едно последно апокалиптично преследване.

— Видя ли? Онези чернооки копелета са шибани страхливци! — изкрещя Юджийн, за да надвика измъченото ръмжене на двигателя. — Защо караш толкова бавно, момче?