Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 66

Минаха две секунди.

Три. Четири. Смъртта не идваше.

Пронизителният писък стана нетърпим, после започна да затихва. Озъбените длани не се стовариха върху тялото на Дейвидсън. Той надникна предпазливо между пръстите си, като очакваше всеки момент да му откъснат главата.

Чудовището го бе подминало.

Може би от презрение към слабостта на жертвата, беше продължило да тича към шосето.

Дейвидсън усети миризмата на изпражненията и страха си. Странно, но вече никой не му обръщаше внимание. Зад него процесията отново бе потеглила. Само едно-две любопитни чудовища продължаваха да му хвърлят погледи през рамо, докато се отдалечаваха сред облак прах.

Писъкът промени височината си. Дейвидсън надигна предпазливо глава. Звукът вече беше на границата на слуховия му диапазон — пронизителен вой, който предизвикваше болки в тила.

Той се изправи.

Съществото беше скочило върху покрива на автомобила. Главата му беше отметната назад в подобие на екстаз, членът му стърчеше, окото на огромната му глава блестеше. Като нададе един последен писък, който излезе извън пределите на човешкия слух, то се наведе напред, разби предното стъкло и захапа покрива с озъбените си ръце. После, вирнало глава, с потръпващо от радост тяло, чудовището дръпна назад и разкъса стоманата като хартия. Щом отскубна покрива, то скочи на шосето и го запрати във въздуха. Металното парче се превъртя и се стовари на земята, а Дейвидсън се запита какво ли би могъл да впише във формуляра за застрахователната претенция.

Чудовището продължи да руши колата. Откъсна вратите. Изтръгна двигателя. Гумите бяха разкъсани, а колелата — изтръгнати от осите.

До ноздрите на Дейвидсън достигна острата миризма на бензин. Миг по-късно се чу звън от удара на метал в метал и съществото и автомобилът бяха погълнати от огромен огнен стълб, който образува облак черен дим над шосето.

Чудовището не изрева от болка или просто ревът му бе недоловим за човешкото ухо. То изскочи от огнения ад с обвито в пламъци тяло, като залиташе и размахваше бясно ръце в напразен опит да потуши огъня, после хукна по шосето, бягайки от източника на агонията си към планината. Пламъците на гърба му се разгоряха още повече, а въздухът се изпълни с миризмата на горяща плът.

Въпреки че огънят го поглъщаше, съществото не падна. Продължи да тича, докато силуетът му не изчезна в синята далечина, размит от трептящата над шосето мараня.

Дейвидсън се отпусна на колене. Изпражненията по краката му вече бяха засъхнали от жегата. Колата продължаваше да гори. Музиката заглъхна напълно и шествието се изгуби от погледа му.

Силното слънце го прогони от пясъците и той се върна при потрошената си кола.

Когато следващият автомобил, който мина по шосето, спря да го качи, Дейвидсън гледаше с празен поглед.

* * *

Шериф Джош Пакард се взираше невярващо в следите от нокти по земята в краката си. Те се бяха отпечатали в бавно втвърдяващата се мазнина — разтопената плът на чудовището, което преди няколко минути бе профучало по главната (и единствена) улица на Уелкъм. То беше паднало и издъхнало като сгърчена топка на тридесетина метра от банката. Обичайните дейности в градчето — търговия, спорове, приятелски разговори — секнаха. Един-двама, на които им беше прилошало, бяха приютени във фоайето на хотела, когато миризмата на изгорена плът изпълни чистия пустинен въздух на града.