Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 54

СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ НА ВАСИ

(втора част)

Аз, разбира се, я потърсих. Едва когато изгубим някого, разбираме колко безсмислена е фразата „светът е малък“. Не е малък. Необятен е и може да ни погълне, особено ако сме сами.

Когато бях адвокат, живеех в тесен кръг хора с общи интереси и виждах едни и същи лица ден след ден. С някои разменях думи, с други усмивки, с трети кимвания. Дори да бяхме врагове в съдебната зала, ние принадлежахме към един самодоволен кръг. Хранехме се на едни и същи маси, пиехме рамо до рамо. Дори споделяхме едни и същи любовници, въпреки че малко от нас го знаеха. При подобни обстоятелства е лесно да повярваме, че светът не ни мисли злото. Да, остаряваме, но така правят и всички останали. В самодоволството си дори вярваме, че с течение на годините помъдряваме. Животът е поносим и ако банковите ни сметки набъбват, все по-рядко се будим облени в пот в три сутринта.

Но ако смятаме, че светът е безобиден, се лъжем; вярваме в „неоспорими факти“, които са най-обикновена всеобща заблуда.

Когато Джаклин ме напусна, заблудите се изпариха и всички лъжи, с които ревностно бях живял, станаха стряскащо очевидни.

Светът не е малък, когато искаме да виждаме едно-единствено лице в него и то е изгубено във водовъртежа от хора. Не е малък, когато малкото живи спомени за обекта на нашата любов са застрашени да бъдат стъпкани от хилядите моменти, които ни връхлитат ежедневно и ни дърпат към себе си като деца, жадни за внимание.

Бях съсипан.

Улових се (каква подходяща дума), че спя в тесни стаи на пропаднали хотели, че поглъщам повече алкохол, отколкото храна и че изписвам името ѝ отново и отново като истински безумец. По стените, върху възглавницата, на дланта. Химикалът разкъса кожата на дланта ми и раната се инфектира от мастилото. Белегът още стои, гледам го в момента. Джаклин, казва той. Джаклин.

И тогава, съвсем случайно, един ден я видях. Звучи мелодраматично, но в онзи момент си помислих, че ще умра. Бях си представял срещата ни толкова пъти, бях се подготвял да я зърна отново, а когато това най-накрая се случи, краката ми омекнаха и ми прилоша насред улицата. Определено не беше класическа среща. Щом вижда своята любима, влюбеният повръща върху ризата си. От друга страна, връзката ни с Джаклин никога не е била нормална. Нито пък естествена.

Последвах я, което се оказа нелека задача. Имаше тълпи от хора, а тя вървеше бързо. Зачудих се дали да не я повикам по име. Реших да не го правя. Как ли щеше да реагира, когато види някакъв небръснат лунатик да се тътри след нея и да я вика? Навярно щеше да избяга. Или по-лошо — да бръкне в гърдите ми, да стисне сърцето ми в юмрука на волята си и да ме отърве от страданията, преди да съм я издал пред света.