Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 53

„Боже мой — помисли си Джаклин, докато напускаше тихомълком сградата по задното стълбище, — това си беше предумишлено убийство.“

* * *

Не видя съобщения за смъртта на Линдън в нито един вестник, не споменаха за случая и по новинарските емисии. Очевидно бе умрял така, както бе живял — скрит от очите на обществото.

Но Джаклин знаеше, че ще се задвижат колела — толкова големи колела, че главините им няма да могат да бъдат обхванати с поглед от незначителните хора като нея. Какво щяха да направят те, как щяха да променят живота ѝ, можеше само да гадае. Във всеки случай, не беше убила Линдън само за отмъщение. Не, направи го, за да накара враговете си да се размърдат и да тръгнат след нея. Да ги принуди да разкрият картите си, да ѝ покажат презрението и ужаса си. Явно цял живот беше търсила себе си, способна да се види единствено през очите на другите. Но беше време да сложи край на това. Беше време да се изправи срещу преследвачите си.

Сега всички, които знаеха на какво е способна — първо Петифър, а после и Васи — щяха да тръгнат да я търсят и тя щеше да затвори очите им завинаги, да ги накара да забравят. Трябваше да премахне всички очевидци, за да бъде свободна.

Петифър, разбира се, не тръгна след нея лично. Беше му по-лесно да наеме агенти — мъже без скрупули и без милост, но с нюх, способен да засрами всяка хрътка.

Готвеха ѝ капан, въпреки че зъбците му още не се виждаха. Признаците бяха навсякъде: птици, излитащи внезапно иззад някоя стена; специфична светлина, проблясваща зад отдалечен прозорец; стъпки; подсвирквания; мъже в тъмни костюми, четящи вестници на границата на полезрението ѝ. Минаха седмици, без да се приближат до нея, но и не си отиваха. Дебнеха я като котки на дърво, с потръпващи опашки и лениви погледи.

И все пак зад преследвачите ѝ стоеше Петифър. Беше научила достатъчно от него, за да разпознае предпазливостта и коварството му. Рано или късно щяха да дойдат за нея — не когато тя иска, а когато те пожелаят. Или по-скоро когато той пожелае. И въпреки че не видя нито веднъж лицето му, ѝ се струваше, че Тит я преследва лично.

„Боже мой — мислеше си тя, — животът ми е в опасност, а не ми пука.“

Ако не използваше властта си над плътта целенасочено, тя би била безполезна. Беше я използвала за собствените си дребнави цели, за да си достави удоволствие и да задоволи гнева си. Но тези прояви не я бяха сближили с другите хора, а я бяха превърнали в изрод в техните очи.

Понякога си мислеше за Васи и се чудеше къде е той и какво прави. Не беше силен мъж, но имаше страст в душата си. Повече от Бен, повече от Петифър и със сигурност повече от Линдън. Освен това, както си спомняше с нежност Джаклин, Васи беше единственият, който я бе наричал Джаклин. Всички останали ѝ бяха измислили противни галени имена: Джаки или Джей, или, най-дразнещото хрумване на Бен — Джу-Джу. Само Васи я бе наричал просто Джаклин, приемайки официално нейната сложност, приемайки цялата нея. И когато си мислеше за него, когато си представяше как той се връща при нея, я изпълваше страх.