Читать «Кървави белези» онлайн - страница 96

Арно маркира територията си.

Макар и да не са ми необходими, след няколко минути получавам още доказателства. Започвам да се движа покрай оградата и в последната секунда забелязвам нещо ъгловато, скрито в туфа трева. Още един от капаните на Арно, зъбите му са широко отворени в очакване да захапят някого. Не предполагах, че си е направил труда да постави капани чак тук, но очевидно няма намерение да рискува. Нито пък аз. Оглеждам се, намирам една пръчка и я пъхам в челюстите на капана. Те се затварят с трясък и пречупват дървото на две.

Мисълта, че има подобни скрити капани, убива всякакво желание за разходка. В падналия сумрак използвам бастуна, за да проверявам пътя пред себе си, и така стигам обратно до езерото. Излизам откъм далечната страна на скалата и спирам за няколко минути, за да огледам пейзажа оттук. Бреговете на езерото са обрасли с тръстика и папур, но зад едно тревясало хълмче виждам малко петно, покрито с речни камъчета. Пробивам си път нататък, обувките ми хрущят, когато стъпвам върху тънкия слой чакъл. Тук брегът бързо става дълбок и водата добива тъмнозелен оттенък. Клякам и потапям ръката си в нея. Студена е, а от дъното се вдига утайка и образува мъгливо облаче.

Това би било чудесно място за плуване, казвам си. По-голямата част от брега на езерото е кална, но оттук бих могъл да изляза навън. Раздвижвам пръстите си във водата и развълнуваната повърхност на езерото става сребриста. Жегата все още се чувства във въздуха, затова си представям как се събличам и се хвърлям в студените дълбини, стигам до средата на езерото и се нося по повърхността на водата, а около мен цари пълна тишина. Мисълта е изкусителна, стига да не беше превързаният ми крак. Но конците скоро ще бъдат свалени и тогава няма да има нищо, което да ме спре, ако искам да дойда и да поплувам в езерото.

Ако още съм тук.

Изправям се и тръсвам ръка, по водната повърхност се понасят миниатюрни вълнички. Бледата луна вече е изгряла, когато отивам обратно до скалата, за да взема книгата на Матилде и да се прибера през гората. Тази вечер прасетата не издават никакви звуци, а статуите са мълчаливи както винаги. Съзнавам, че само мисълта ми ги кара да изглеждат злокобни и бдителни, но въпреки това съм доволен, когато излизам от гората.

Пътят през лозето ми се струва по-дълъг от обикновено. Звездите са разпръснати като прашинки по свечеряващото се небе и ясно напомнят за нашата незначителност. Стигам до плевнята и продължавам да се мотая отвън, все още не ми се иска да се качвам в горещината и задуха на таванското помещение. Колебая се дали да не си взема още една бутилка от виното на Арно, когато откъм къщата до мен достига шум от счупено стъкло.