Читать «Кървави белези» онлайн - страница 48

Отдалечавам се тихо. Слънцето ме заслепява, когато отново заставам откъм фасадата на къщата. По това време на деня цялото скеле е изложено на слънце. Там, където е открита, кожата ми вече е започнала да се зачервява. Поглеждам часовника си и виждам, че минава дванайсет, ако остана тук горе още малко, направо ще се опека. Металните тръби на скелето изгарят ръцете ми, когато се прехвърлям на стълбата и започвам бавно да се спускам надолу. Когато слизам, Матилде се появява иззад ъгъла, бършейки ръцете си в кърпа.

— Огледа ли? — пита тя. Тъгата, която видях по лицето й, докато беше в градината, е изчезнала, скрита зад обичайното спокойно изражение. — Какво ще кажеш?

— Ами… работата е доста повече, отколкото си представях.

Матилде вдига поглед към скелето и прикрива очи от слънцето, също както бе направила Гретхен. На слънце косата й не е много по-тъмна от тази на сестра й. Но изглежда така, сякаш всичката светлина й е била отнета.

— Не е необходимо да започваш веднага. Не и ако не си готов.

Не се тревожа за здравето си. Не е лесно да пазя крака си през цялото време, след слизането надолу по стълбата усещам как започва да пулсира, но болката е поносима. А и всичко друго е по-добро от бездействието.

Свивам рамене.

— Има само един начин да разберем.

— Ще ти покажа къде държим нещата.

Отива обратно към преддверието, където Арно ме пресрещна преди няколко дни. Пантите на изкривената врата изскърцват, когато я отваря. Вътре навлиза светлина и виждам, че помещението е малък килер без прозорци. Отвътре лъхва студен и влажен въздух, а когато очите ми привикват, виждам, че по пода са разпилени строителни инструменти и торби с пясък и цимент. Също като на скелето и тук като че ли всичко е изоставено внезапно, ала „Мария Селест“. Торбата с цимент е разкъсана и част от съдържанието й се е разпиляло по пода, а в останалата част все още стои забита мистрия. Дръжката на една лопата стърчи от втвърдения хоросан като някакъв зидарски Ескалибур. Ако съдя по паяжините, с които е покрито всичко, нещата тук не са докосвани през последните няколко месеца.

Пантите на вратата изпъшкват, когато тя започва да се затваря зад нас и да ни оставя на тъмно. Обръщам се да я спра и се стряскам, когато виждам, че някой стои зад гърба ми. После разбирам, че това е само гащеризон, закачен на един пирон на вратата. Добре че Матилде не забелязва нервността ми. Застанала е отстрани, сякаш не й се иска да влиза.

— Би трябвало всичко да е тук. Има цимент и пясък, а ей там е кранът за вода. Можеш да вземеш всичко, което ти трябва.

Оглеждам бъркотията в малкото помещение.

— Баща ти ли вършеше работата преди?

— Не, един местен.

Който и да е бил, явно е напуснал набързо. Дръпвам лопатата за дръжката. Тя започва да вибрира като камертон, здраво заседнала във втвърдения хоросан.

— Защо не е довършил?

— Получи се неразбирателство.

Не казва нищо повече. Оглеждам цимента. Влагата е навлязла през процепа на торбата и той се е втвърдил, натискам с ръка запечатаните торби и установявам, че и те са твърди като камък.