Читать «Кървави белези» онлайн - страница 43

— Сигурно си видял в какво състояние е къщата. Стените спешно се нуждаят от ремонт.

— Работил съм в строителството, но това е друго. Защо просто не извикате някой местен майстор?

— Не можем да си го позволим — отговаря тя прямо. — Няма да можем да ти плащаме много, но ще живееш при нас без пари. Ще получаваш храна. И не очакваме от теб да започнеш веднага. Можеш да изчакаш, докато възвърнеш силите си, а и след това сам ще определяш темпото си на работа. Можеш да правиш каквото си поискаш.

Прокарвам ръка през лицето си, опитвам се да разсъждавам.

— Ами баща ти?

— Не се тревожи за него.

Лесно е да се каже.

— Той знае за предложението ти, нали?

Сивите й очи са абсолютно непроницаеми.

— Нямаше да ти предложа, ако не беше така. Баща ми е много упорит човек, но е реалист. Работата трябва да се свърши и след като съдбата те изпрати при нас… Би било добре за всички ни.

Съдбата. Значи капаните на баща й нямат нищо общо.

— Не знам…

— Не е необходимо да вземаш решение веднага. Спокойно. Исках само да знаеш, че не се налага да заминеш още утре.

С лекота се изправя на крака. В тъмнината изражението на лицето й е строго и още по-неразгадаемо отпреди.

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта.

Гледам я, докато се скрива зад ъгъла на плевнята. Слисан от случилото се, отпивам от виното и правя гримаса.

— Господи…

Това вино няма да спечели нито една награда, но е силно. Рискувам и отпивам още една глътка, опитвам се да събера мислите си. Изведнъж всичко се променя. Само ще си търся белята, ако си тръгна оттук, без да знам къде отивам и какво ще правя, но досега смятах, че нямам друг избор. Сега вече имам и може би малко спокойствие и възможност да дойда на себе си не са чак толкова лошо нещо. Оставането ми няма да разреши нищо, но ще ми даде време да помисля. Или поне ще даде време на крака ми да заздравее, преди да се наложи да взема важно решение.

Бог ми е свидетел, че последното нещо, от което имам нужда в момента, е да прибързвам.

Слънцето почти е залязло, на хоризонта е останал последният му златен отблясък. Набучвам на вилицата парче свинско. Има силен вкус като на дивеч, сготвено е с чесън и е толкова крехко, че се топи в устата. Отпивам отново от виното и доливам чашата си. Матилде е права — по-добро е с храна, макар че това не е особен комплимент. Въпреки това алкохолът и силните подправки приятно замайват главата ми.

В един момент осъзнавам, че мрачното настроение, което ме потискаше, е изчезнало. Наливам си още една чаша и погледът ми започва да се рее отвъд гората към далечните поля. Единственият шум в нощта е песента на щурците. Няма нито коли, нито хора. Цари абсолютно спокойствие.

Идеалното място за криене.

Лондон

Отиваме в Брайтън с парите, които Клоуи получава за една картина. Купувачът е куратор, който скоро ще открие галерия в Нотинг Хил. Взел е за себе си картина — абстрактна смесица от различни нюанси на синьо и лилаво, която лично аз намирам за твърде мрачна, и е поръчал още шест платна, които да изложи при откриването на галерията.