Читать «Кървави белези» онлайн - страница 45

Отбиваме се в една крайбрежна кръчма и даваме луди пари за бира, държим се безразсъдно, защото вярваме в успеха на Клоуи, а и освен това сме на почивка. След това обикаляме магазините втора ръка и търсим стари рамки за картини, които могат да се използват повторно. Не намираме нищо, но купуваме стар фотоапарат и половин дузина филми за моментални снимки към него. Използваме ги на крайбрежната улица, броим на глас, докато чакаме снимките да се проявят, но се появяват празни квадрати с емулсия. Само една от снимките излиза както трябва, на нея Клоуи е застанала пред кея на Брайтън, усмихва се и позира като модел. Тя не харесва снимката, но аз не й я давам, когато се опитва да я измъкне от ръцете ми и да я скъса. По нейно настояване отсядаме в хотел, който е доста над обичайния ни бюджет, а за вечеря хапваме обилно подправени с чесън ястия в един италиански ресторант. Когато се прибираме в хотела, сме доста пийнали, шъткаме си един на друг и се заливаме от смях, докато отключваме вратата на стаята, след това правим любов и вдигаме още повече шум.

След три дни вземаме влака обратно за Лондон, Клоуи високомерно твърди, че вече можем да си позволим такава глезотия. Прибираме се в апартамента късно следобед и там ни чака новината, че собственикът на галерията е обявил фалит, откриването на изложбата се отменя и цялата му собственост е иззета. В това число и картините на Клоуи.

— Не могат да го направят! Копелета! Не могат да го направят!

Опитвам се да й кажа, че в крайна сметка ще си получи картините, но знам, че не става въпрос само за тях. По-важна е възможността, която те представляваха.

— Остави ме на мира — отрязва ме тя категорично, когато се опитвам да я успокоя.

— Клоуи…

— Сериозно ти говоря! Просто… ме остави на мира!

Така и правя. Доволен съм, че имам извинение да изляза навън. На мен самия ми е необходимо малко време да приема станалото, не толкова заради разочарованието, а заради срамното чувство на облекчение, което изпитах, когато чух новината. В края на краищата всичко ще си остане постарому.

Мисля да се обадя на Калъм, но не ми се говори с никого. В едно от студийните кина дават стари филми. Заедно с още десетина души гледам двойната прожекция на филмите на Ален Рене „Мюриъл“ и „Хирошима, моя любов“. След това лампите в салона светват и аз отново се връщам в действителността, в свят, много по-безцветен от черно-белите филми, които току-що съм изгледал.

Когато се връщам в апартамента, там е съвсем тъмно. Паля лампите. Клоуи седи на пода, около нея са разхвърляни скъсани платна. Маслената боя е изцедена от тубичките и всичко наоколо е омазано в цветовете на дъгата. Триножникът с недовършения портрет е съборен на земята, а върху картината има отпечатъци от стъпки.

Клоуи не ми обръща никакво внимание. Лицето й е изцапано — там, където го е докосвала с покритите си с боя пръсти, са останали следи. Минавам внимателно покрай разпилените платна и леко се хлъзгам на боята по пода. Когато сядам до Клоуи и я придърпвам към себе си, тя не оказва съпротива.