Читать «Кървави белези» онлайн - страница 40

Сещам се за миришещите на кисело бутилки в плевнята и се надявам, че не възнамеряват да ги продават в скоро време. Гретхен откъсва още едно цвете и го вплита във венеца. Поглежда ме над него.

— Май не обичаш да говориш много за себе си?

— Нямам какво толкова да кажа.

— Не ти вярвам. Само се опитваш да изглеждаш тайнствен — казва тя с усмивка и трапчинките отново се появяват на бузите й. — Хайде, разкажи ми нещо. Откъде си?

— От Англия.

Шляпва ме закачливо по ръката. Заболява ме.

— Откъде по-точно?

— Живея в Лондон.

— И какво правиш там? Сигурно работиш нещо.

— Нищо постоянно. В барове, по строежи — отвръщам аз и свивам рамене. — По едно време преподавах малко.

Не следва нито оглушителна гръмотевица, нито земята се разцепва на две. Гретхен откъсва още едно цвете и явно се готви да ми зададе следващ въпрос, но кучето избира точно този момент, за да остави в скута ми камъка, който дъвче.

— О, много ти благодаря.

Вдигам внимателно покрития със слюнка подарък и го хвърлям. Кучето се втурва надолу от скалата и спира объркано, когато камъкът цопва във водата. Гледа нещастно след него, след това се обръща към мен.

Гретхен се разсмива.

— Толкова е глупава.

Намирам друг камък и викам кучето. Все още е разстроено от загубата на първия, който очевидно му беше любим, но поглежда към новия камък, когато го хвърлям сред дърветата, и се спуска след него, отново обзето от радост.

— Гретхен е немско име, нали? — питам аз, използвайки случая да сменя темата.

Тя добавя още едно цвете към венеца си.

— Семейството на татко е от Елзас. Кръстена съм на баба си. А Мишел носи второто име на татко. Важно е да продължим семейните традиции.

— А Матилде на кого е кръстена?

Лицето на Гретхен придобива каменно изражение.

— Откъде да знам?

Дръпва едно цвете толкова силно, че чак го изкоренява. Хвърля го и откъсва друго. Опитвам се да разведря атмосферата.

— Колко е голям Мишел?

— През есента ще стане на година.

— Не съм виждал баща му. Наблизо ли живее?

Опитвам се само да поддържам разговора, но изражението на Гретхен става още по-сурово.

— Не говорим за него.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

След малко тя свива рамене:

— Е, не че има никаква тайна. Напусна ни, преди Мишел да се роди. Разочарова ни. Приехме го в семейството, а той ни предаде.

Думите й звучат така, сякаш излизат от устата на баща й, но вече се въздържам от коментари. Гретхен вплита последното цвете във венеца, свързва двата му края и го поставя на врата на Мишел. Той се ухилва, стисва го в юмручето си и го скъсва.

Лицето на Гретхен се вкаменява, сякаш някой е хванал кожата и я е опънал надолу. Удря бебето по ръката, по-силно, отколкото удари мен.

— Лошо момче!

Племенникът й започва да плаче. Не съм изненадан — дланта й е оставила червен отпечатък върху пълната детска ръчичка.

— Лошо, лошо момче!

— Стана случайно — казвам аз, притеснен, че ще го удари отново.

За миг ми минава мисълта, че може да удари мен вместо него. След това изведнъж настроението й се оправя точно толкова бързо, колкото се е развалило.