Читать «Кървави белези» онлайн - страница 39

— На Мишел му харесва. А и като знаят, че ги храним, патиците остават тук, така че от време на време можем да си вземаме по някоя.

Разбира се „вземаме“ е евфемизъм за „убиваме“. Дотук със сантименталностите. Гретхен развързва парчето плат и изсипва хляба, а патиците започват да пляскат с крила като луди. Дрезгавите им викове са съпроводени от лая на кучето, което подскача по брега на езерото.

— Лулу! Дръж, моето момиче.

Подхвърля един камък на шпаньола. Докато кучето се спуска след него, Гретхен се качва на скалата и се настанява наблизо, като оставя бебето да седне до нея. То намира една сламка и започва да си играе с нея.

Поглеждам към пътя, почти очаквам Арно да се появи оттам с пушка в ръка. Но гората е съвсем безлюдна. Започвам да изпитвам неудобство, макар че не знам дали причината е предупреждението на бащата или близостта на Гретхен. Тя явно изобщо не бърза да се връща. Единствените шумове идват от кучето, което дъвче камъка, и от Мишел, който прави балончета от слюнка. Ние сме единствените живи същества тук, ако изключим патиците и гъските.

Гретхен въздъхва театрално, хваща полите на роклята си и започва да си вее.

— Много ми е горещо — казва тя и ме поглежда, за да разбере дали я наблюдавам. — Мислех, че покрай езерото ще е по-прохладно.

Стоя, вперил поглед във водата.

— Плуваш ли понякога тук? — питам аз.

Гретхен престава да си вее.

— Не, татко казва, че е опасно. Но аз така или иначе не мога да плувам.

Започва да къса малките жълти цветенца, които растат в тревата, и да плете от тях венец. Изглежда, мълчанието никак не я притеснява, макар че не бих могъл да кажа същото за себе си. Изведнъж ме разтърсва същият писък, който чух и предишната нощ. Идва откъм гората зад гърба ни, на дневна светлина не звучи така ужасно, но въпреки това в него има нечовешко страдание.

— Какво беше това? — питам и вторачвам поглед между дърветата.

— Не се притеснявай, това са санглошоните.

— Какво?

Спомням си, че и преди бе споменала същата дума, но тогава не й обърнах внимание.

— Санглошоните — повтаря тя, като че ли съм някой идиот. — Те са кръстоска между глигани и домашни прасета. Татко ги отглежда, но миришат лошо, затова ги държим в гората. Непрекъснато се карат за храна.

Изпитвам облекчение, когато чувам това.

— Значи това е свинеферма?

— Разбира се, че не е! — отвръща Гретхен и ме поглежда с укор. — За татко санглошоните са само хоби. И това не е ферма, а шато. Притежаваме езерото и всички гори около него. Имаме почти сто хектара кестенови гори и всяка година добиваме реколта от тях.

Думите й звучат гордо и начинът, по който ги казва, ме кара да мисля, че наистина имат много кестени.

— Видях, че произвеждате и вино.

— Преди правехме. Татко искаше да го нарече „Шато Арно“. Купи на сметка лозите и изкорени насажденията от цвекло, но гроздето не се оказа достатъчно издръжливо за нашата почва. Растенията се разболяха от някаква болест, затова произведохме само една реколта. Все още имаме стотици бутилки от нея и татко казва, че ще успеем да продадем виното, когато отлежи достатъчно.