Читать «Кървави белези» онлайн - страница 37

Слизането надолу по стълбата с таблата в ръка не е лесно, но успявам да я закрепя на стъпалата, докато с мъка се спускам по тях. Преди да започна да се храня, се измивам на чешмата в плевнята, където Жорж пълнеше кофите. Елементарното доказателство, че мога да се обслужвам сам, повдига настроението ми и се чувствам почти щастлив, когато се настанявам на земята и опирам гръб в каменната стена. Дори в сянката на плевнята е горещо и задушно. Дъвча хляба и сиренето и гледам към езерото отвъд лозята. От мястото, на което съм седнал, през дърветата се вижда само блясъкът на водната повърхност. Струва ми се, че от среднощния ми опит да стигна до него няма неприятни последици. Не съм вдигнал температура, вече не усещам кракът ми да тупти от инфекцията. Изпитвам само все по-нарастващо напрежение, но то няма нищо общо с крака.

Един Господ знае къде ще бъда утре по това време и няма да е зле поне да видя езерото, преди да си тръгна.

Няма да имам друга възможност.

Привършвам с храненето, намествам добре патерицата и отново поемам по черния път. Сега, на светло, виждам, че лозите са почти изсъхнали. Листата им са изпъстрени с петна и краищата им са подвити, а малкото чепки грозде са увиснали надолу като спукани балони. Нищо чудно, че виното мирише толкова лошо.

Слънцето грее безжалостно. Мислех, че на светло, когато виждам какво правя, ще ми е по-лесно да измина пътя, но в горещината той ми се струва по-дълъг, отколкото предишната нощ. В него са се образували неравни коловози, а следите, останали от гуми, приличат на циментови отливки. Патерицата ми непрекъснато се подхлъзва и докато стигна до гората, целият съм подгизнал от пот. Изпитвам облекчение, когато достигам сенките на дърветата. Сега в тях няма нищо заплашително. Повечето са кестени, също като онези край пътя, и сега се чувствам добре под зеления им балдахин.

Докато вървя през гората, се хващам, че се ослушвам за писъка от предишната нощ. Но най-зловещият шум, който достига до ушите ми, е цвърченето на щурците. В статуите също няма нищо зловещо. На дневна светлина не виждам в тях заплаха. Край пътя има около дузина каменни фигури, явно оставени без всякакъв ред в най-гъстата част на гората. Всички са стари и потъмнели от стоенето на открито и забелязвам, че повечето от тях са повредени. Един Пан със счупено копито подскача до останала без лице нимфа, а близо до тях монах без нос като че ли е вдигнал шокиран поглед нагоре. Малко встрани от останалите стои една покрита с воал жена, камъкът, от който е изсечено лицето й, е така майсторски издялан, че напомня на нагънат плат. Ръката й, притисната до сърцето, е зацапана с тъмно, мазно петно, което прилича на съсирена кръв.

Не мога да си представя какво правят тези статуи тук, скрити в гората, но решавам, че ефектът ми харесва. Оставям ги на бавната им разруха и продължавам да се движа по пътя.

Езерото вече не е далеч. Слънцето се отразява в него и повърхността му ме заслепява. Покрай брега е пораснала тръстика, а водата е толкова неподвижна, че имам чувството, че мога да изкопая дупка в нея. Отгоре плуват патици, гъски и други птици и оставят зад гърба си V-образни дири. Поемам дълбоко уханния въздух и усещам как напрежението постепенно напуска раменете ми. Тази сутрин съм достатъчно реалистично настроен, за да съм наясно, че няма да е никак разумно да плувам, но въпреки това идеята продължава да ме привлича.