Читать «Кървави белези» онлайн - страница 27

На една от стените забелязвам кран. Завъртам го и водата се разплисква по камъните, поставям шепи под него и отпивам няколко глътки. Водата е леденостудена, но е прясна и има прекрасен вкус. Наплисквам лицето си и след това отивам до рафта с бутилки, който се намира до крана. Полупълен е с бутилки без етикет, но корковите тапи на много от тях са изцапани, виното е започнало да се процежда през тях. Помирисвам една и сбърчвам нос, когато долавям киселата жилка, след това се отправям към вратата на плевнята.

През нея нахлува слънчева светлина. Спирам за миг и се оглеждам. Външният свят е ограден в рамката на вратата, ярка картина на фона на тъмните стени. Като киноекран.

Присвивам очи на ослепителната светлина, облягам се на патерицата и излизам навън.

Имам усещането, че пристъпвам в цветна анимация. Поемам дълбоко въздух, наслаждавам се на аромата на диви цветя и на билки. Краката ми треперят, но след престоя в задушното таванско помещение се чувствам прекрасно, когато усещам слънчевите лъчи върху лицето си. Сядам на прашната земя, като внимавам да не нараня бинтования си крак и съзерцавам гледката пред мен.

Точно пред плевнята се намира лозето, което видях през таванския прозорец. Оградено е от гори и в далечния му край едва съзирам синята повърхност на езерото през дърветата. Отвъд него, докъдето ми стига погледът, се простират златисти житни поля. Фермата може и да има много недостатъци, но не може да й се отрече, че е спокойна. Въздухът трепти от монотонното жужене на щурците, от време на време изблейва някоя скрита от погледа ми коза, но нищо друго не нарушава тишината. Няма нито коли, нито машини, нито хора.

Затварям очи и попивам атмосферата около себе си.

Постепенно слухът ми долавя друг шум. Някакво ритмично метално потракване. Вдигам поглед и виждам един стар мъж да приближава към мен по черния път между лозите. Той е кривокрако яко същество и тракането идва от метални кофи, които се полюшват, докато ги носи за дръжките. Оскъдната му коса е почти бяла, лицето му, изпечено от слънцето, е с цвета на стар дъб. Висок е почти колкото мен, макар в момента да съм седнал на земята, но изглежда як и издръжлив и под навитите ръкави се виждат добре очертаните мускули на ръцете му.

Това трябва да е Жорж, когото Гретхен спомена. Кимвам му.

— Добро утро!

Изобщо не отговаря на поздрава. Продължава към плевнята, без да бърза, и минава точно покрай мен, сякаш изобщо не съществувам. Леко обезпокоен извръщам глава, за да видя какво прави вътре. Чува се тракането на кофите, когато ги оставя на земята, и след малко долавям как водата барабани по дъното, докато той ги пълни от крана една по една. След няколко минути звукът от течащата вода спира и той се появява отново. Хвърля ми съвсем бегъл поглед и тръгва обратно по черния път. Мускулите на ръцете му се издуват от напрежение под тежестта на пълните кофи.