Читать «Кървави белези» онлайн - страница 19

— Теория — усещам, че звуча отбранително.

Тя се усмихва.

— Сега вече разбирам. Това е причината да отидеш във Франция. Не ми казвай — Трюфо е твоят герой. Не, Годар.

— Не — възразявам аз обидено. — Всъщност…

— Така си и знаех!

И аз не мога да сдържа усмивката си, радвам се, че има някой, с когото да поспоря.

— Ти не харесваш ли френското кино?

— Не че не го харесвам, но според мен цялата така наречена нова вълна е твърде надценена. Филмите им са доста скучни. Определено предпочитам американското кино. Скорсезе. „Шофьор на такси“ — тя обръща ръка с дланта нагоре, сякаш иска да каже „ето това е“. — И не му е било нужно да прибягва до черно-бяла техника, за да подчертае това, което иска да каже.

— Ами „Разяреният бик“?

— В него съзнателно са направени препратки към отразяването на боксови мачове през петдесетте и шейсетте години. А и така кръвта в бойните сцени изпъква повече. Трюфо някога да е правил нещо подобно?

— О, я стига…

Спорът продължава, двамата се разпалваме все повече, докато тя трябва да спре на една бензиностанция, за да зареди. Учудвам се, когато виждам една табела и разбирам, че до Лондон остават едва трийсет километра, пътуването е минало толкова бързо. Клоуи отхвърля с жест предложението да дам пари за бензина, но когато отново сяда зад волана, ми изглежда разсеяна.

— Ами ти? — питам аз след малко и посочвам папката на задната седалка. — Художничка ли си?

— Това си повтарям непрекъснато — усмихва се, но долавям в думите й известна тъга. — През деня работя като келнерка и се опитвам да продавам по някоя и друга илюстрация на рекламните агенции. Сега се връщам от подобна среща. Котенце с големи очи за производител на котешка храна.

Не знам как точно да реагирам.

— Поздравления.

— Не го харесаха — отвръща тя и свива рамене. — Така или иначе беше боклук.

След това разговорът замира. Малко по-късно стигаме до края на магистралата. Клоуи поема по северното околовръстно и нервно потропва с пръсти по волана заради бавно движещия се трафик. Стигаме до Хайгейт и тя спира пред спирка на метрото, без да загася двигателя. Опитвам се да измисля някакво извинение, за да отложа момента на раздялата, но тя очевидно очаква да си тръгна.

— Ами… благодаря, че ме докара.

— Няма защо.

Бях решил да поискам телефонния й номер, но в момента тя сякаш е на хиляди километри от мен. Слизам от колата и тръгвам да измъквам раницата си от задната седалка.

— Познавам едни хора в частно езиково училище — казва тя неочаквано. — Търсят учител по английски. Ако искаш, мога да им кажа за теб.

Предложението ме сварва съвсем неподготвен.

— Нямам никакво педагогическо образование.

Тя свива рамене и отхвърля възражението ми.

— Винаги можеш да изкараш педагогически курс. Знаеш ли френски?

— Да, но…

— Ами ето. Там имат много ученици от Франция.

Никога не съм преподавал нищо в живота си, дори не съм обмислял подобна възможност. Но пък и нямам други планове.

— Благодаря, би било чудесно — отвръщам с дълбока въздишка. — Какво ще кажеш… не знам… да излезем някой път да пийнем нещо?

3