Читать «Кървави белези» онлайн - страница 17

Дълго време от страна на баща й не идва никакъв отговор. Поглежда ме гневно, след това се обръща и изсумтява презрително.

— Прави каквото искаш. Само да не ми се мярка пред очите.

Тръгва към стълбите.

— Фенерът — казва Матилде.

Той спира, виждам, че се колебае дали да не го вземе и да ни остави без светлина. След това го оставя на пода и мълчаливо се спуска в тъмнината.

Матилде взема фенера и кляка до мен.

— Можеш ли да се изправиш?

Не й отговарям, затова повтаря въпроса на английски. Продължавам да мълча, но започвам бавно да се изправям. Без да ме пита, тя взема раницата от гърба ми.

— Облегни се на мен.

Никак не ми се иска да го правя, но нямам друг избор. Под тънката памучна блуза рамото й е твърдо и топло. Поставя ръка около кръста ми. Главата й стига до брадичката ми.

Когато доближаваме до първото стъпало, Гретхен се появява от сенките. Лицето на бебето все още е зачервено от плача, но сега то е по-скоро любопитно, отколкото разстроено.

— Казах ти да останеш в къщата с Мишел — казва Матилде.

В гласа й се долавя известна острота.

— Исках само да помогна.

— Ще се оправя. Занеси го в къщата.

— Защо трябва аз да се грижа за него през цялото време? Той е твое дете.

— Моля те, просто прави каквото ти се казва.

Гретхен смръщва лице. Минава бързо покрай нас, джапанките й шляпат сърдито по стъпалата. По-скоро усещам, отколкото чувам, въздишката на Матилде.

— Хайде — казва тя уморено.

Отпускам тежестта си почти изцяло върху нея, докато се изкачваме по стъпалата и стигаме до леглото. Това трае цяла вечност. Стоварвам се върху матрака, едва забелязвам, че си е отишла. Връща се след минута, носи раницата и фенера. Оставя ги до леглото.

— Баща ти не знаеше, че съм тук, нали? — питам аз. — Не си му казала.

Матилде е застанала извън светлината на фенера. Не мога да видя лицето й, не знам дори дали гледа към мен.

— Утре ще говорим — казва тя и ме оставя сам в таванското помещение.

Лондон

Раницата подскача на гърба ми, докато тичам към колата, която ме чака със запален двигател на отбивката за магистралата. Жълт фолксваген костенурка, доста очукан и ръждясал, но в този момент ми се струва най-красивата кола на света. Става тъмно и целият съм замръзнал, тъй като през последните два часа стоя на студа и ругая шофьорите, които преминават и се качват на магистралата, без дори да ме погледнат.

Отварям предната врата и се изненадвам, когато виждам, че шофьорът е момиче, пътуващо само.

— Закъде си? — пита тя.

— Към Лондон, но ще съм ти благодарен да ме оставиш и на следващата бензиностанция — отговарям аз, отчаяно искам да се скрия от ледения вятър.

— Отивам в Хайгейт, устройва ли те?

— Страхотно, благодаря ти.

Отседнал съм в Килбърн, живея под наем в свободната стая на апартамент, чийто собственик ще отсъства за месец. Нямам никаква представа какво ще правя след това.

Но днес няма да търся решение на този проблем. Мятам раницата си на задната седалка, като внимавам да не закача голямата художническа папка, оставена там, и след това сядам отпред. Момичето е свалило малко прозореца откъм своята страна и за да компенсира навлизащия студ, е надуло парното докрай.