Читать «Кървави белези» онлайн - страница 20

Намирам се до потока, където оставих колата. Водата е бистра и тече бързо, но когато потапям ръце в нея, не мога да я почувствам. Топла е, с температурата на тялото ми. Опитвам се да изчистя засъхналата кръв под ноктите си, но колкото повече се старая, толкова повече става кръвта. Водата се оцветява, вече е червена и лепкава и се надига над китките ми. Знам, че и моята собствена кръв се влива в нея, но това само ме кара да търкам още по-здраво. Когато вадя ръцете си от потока, те са червени и водата капе чак от лактите ми.

Точно се каня да ги потопя отново, когато усещам спазъм в крака си.

Извръщам се, за да погледна, и виждам, че лежа в легло. Слънчевата светлина изпълва таванското помещение. Този път не се чувствам объркан. Веднага осъзнавам къде се намирам. Лежа и гледам в покрива, докато и последните следи от съня изчезнат и сърцето ми отново възстанови нормалния си ритъм.

Сънят може и да си е отишъл, но кракът продължава да ме боли. След това една след друга из тялото ми започват да се обаждат и други болки. Спомням си всичко и поглеждам към раницата.

Върху нея ясно се вижда отпечатък от ботуш.

Гледка поражда нови емоции. За какво беше всичко това? Чувствам се по-объркан от когато и да било, но зад гнева и срама се крие и известна доза облекчение.

Поне не ме държат като затворник.

Черното люлеещо се столче ме поглежда злобно с едно око, докато вземам сутрешните си болкоуспокояващи и ги преглъщам с топла вода от една от бутилките до леглото. Според часовника ми вече е осем, но няма и следа от закуска. Отново съм гладен, приемам, че това е добър знак. Все още се чувствам слаб, но вече не изпитвам смазващата умора от предишния ден. И ако изключим някои драскотини и цицината на главата, дори търкалянето надолу по стълбите, изглежда, не е нанесло сериозни поражения. Освен върху гордостта ми.

Далечен шум прекъсва сутрешната тишина — отзвук от изстрел, бързо последван от втори. Сигурно бащата на Матилде изкарва яда си върху местните диви животни, мисля си, като си спомням ловджийската пушка в ръката му. Разглеждам паяжините и се опитвам да проумея случилото се. Едно е сигурно — трябва да се измъкна оттук. И въпреки това в момента, в който се замислям за малко по-далечното бъдеще, ме залива вълна от отчаяние. Бях затънал в достатъчно неприятности и преди да стъпя в капана. Каквото и да се случи тук, по никакъв начин няма да промени положението.

Но сега не мога да си позволя да мисля за това. Всичко по реда си. Болката пробожда бинтования ми крак, когато се опитвам да стъпя на него и това слага край на всичките ми надежди, че мога да ходя. Сгъвам го и подскачайки на другия крак, стигам до прозореца. Стъклото е мръсно и по него висят паяжини, които ми приличат на разлагаща се фина тъкан. Без да усетя, една от паяжините, закачена за горната греда, влиза в очите ми. Махвам я с ръка и поглеждам навън. Под мене е озареното от слънце поле с подредени в редове лозници. Стигат до гора, зад която се простира малко езеро. Явно е същото езеро, което видях малко преди да попадна в капана. Оттук повърхността му изглежда гладка като огледало, светлосиня от отразяващото се във водата небе.