Читать «Кървави белези» онлайн - страница 15

Сядам и се облягам на стената, а той се приближава с тежки стъпки. Матилде бързо се изкачва след него.

— Недей! Моля те!

Той не й обръща никакво внимание. Спира до леглото ми, втренчен в мен. Жълтият пламък на фенера образува светла пещера около нас и хвърля в мрак останалата част от помещението.

— Махай се! — изръмжава той.

По всичко личи, че трудно потиска гнева си, едва се сдържа да не ме извлече от леглото.

Матилде го хваща за ръцете.

— Нека остане поне до сутринта.

Той се измъква от ръцете й, без да отделя поглед от мен.

— Махай се — повтаря.

Нямам особен избор. Отмятам чаршафа, опитвам се да не показвам притеснение от голотата си. Стигам накуцвайки до стола и сядам, за да се облека, мъчейки се да не правя гримаси от болка, когато превързаният ми крак преминава през крачола на дънките. По никакъв начин не мога да го вкарам в обувка, затова вземам скъсания ботуш и го напъхвам в раницата при останалите вещи. След това несигурно се изправям.

Мъжът насочва приклада на пушката към капака в пода.

— Хайде — казва той съвсем ненужно.

— Добре, тръгвам си — отговарям, опитвайки се да запазя поне известно достойнство.

И аз искам да се махна, просто не съм сигурен дали ще успея да се добера до другия край на тавана. Спирам, събирам всичките си сили за дългия преход през помещението. Лицето на Матилде е съвсем безизразно, като че ли се е изолирала от ставащото около нея.

Мъжът пристъпва към мен.

— Тръгвай.

Не съм в позиция да споря с него. Стискам с две ръце алуминиевата рамка на раницата и започвам да я бутам пред себе си, за да се подпирам на нея. Стигам до капака с поредица от бавни, несигурни подскачания. Матилде и баща й ме следват. На светлината на фенера виждам, че Гретхен е застанала на стълбите с бебето в ръце. Колкото и да е странно, то все още спи, напълно отпуснато на рамото й. Но очите й са широко отворени и ми се струва, че е уплашена, докато се отмества, за да ми направи път.

Избутвам раницата до ръба на отвора. Гневът и унижението ми помогнаха да стигна дотук, но не знам как ще успея да продължа. Чистите дрехи вече лепнат по мен. Усещам миризмата на собственото си тяло, потта ми вони на болест. Навеждам се внимателно, сядам на ръба на капака и прокарвам ръце през ремъците на раницата. След това се плъзвам напред, опитвам се да напипам стъпалото със здравия си крак и отпускам тежестта си върху него. Държейки се за ръба на отвора изпитвам истинско чувство на триумф, когато успявам да подскоча на следващото стъпало. Едва имам време да чуя бързите стъпки зад себе си, когато нещо силно ме блъсва в гърба и аз политам в тъмнината.

Не успявам да си поема въздух, докато се търкалям до последното стъпало на стълбата. Стоварвам се сред бутилки, разпръснати по пода, и те глухо издрънчават. Оставам да лежа там, където съм паднал, зашеметен и останал без дъх. Тежестта на раницата ме притиска надолу. Опитвам се да се изправя и в този момент някой застава до мен и ми помага.