Читать «Кървави белези» онлайн - страница 167

След горите и полята на фермата Лондон ми се стори сив и мръсен. Въпреки отсъствието ми светът бе продължил да се върти — улиците все още кипяха от живот, трафикът бе все така убийствен и Темза продължаваше да си тече. Завръщането ми беше знаменателно събитие единствено за мен самия. Очаквах полицията да ме издирва или поне да ме чака заповед за арест. Но реалността се оказа далеч не толкова драматична.

Изобщо не бях поставял под съмнение факта, че Лени е разказал на полицията какво се случи в Докландс през онази нощ. Но трябваше да се досетя, че последното нещо, което би искал той, ще е да привлича вниманието на властите, особено при всички неудобни въпроси, които биха последвали. Затова беше оставил тялото на Джулс на улицата, където го открили по-късно същата сутрин. Тъй като нямало нито улики, нито очевидци, полицията го приела за поредния случай на избягал от местопроизшествието шофьор и всичко най-вероятно щеше да си остане така. Докато не влязох в полицейския участък.

Разбира се, нещата не приключиха с предаването ми в полицията. Над главата ми все още тегнеше заплахата какво ще направи Лени, когато разбере, че съм се върнал. Но по това време бившият бизнес партньор на Джулс имаше свои собствени проблеми. Един миришещ на кафе сержант от криминалната полиция ми каза, че Лени е бил задържан по време на полицейска акция срещу наркотрафиканти. Бил обвинен в нападение на полицай, но освен това го чакала дълга присъда за доставка и разпространение на тежки наркотици.

Успях да задържа лицето си безизразно, когато чух новината.

Имаше и друга изненада. Предполагах, че ще бъда задържан, поне докато се реши в какво ще бъда обвинен. Вместо това в края на разпита ми казаха, че ме пускат под гаранция.

— Върна се от Франция, за да се предадеш — сви рамене полицаят. — Не мисля, че има голям риск да избягаш.

Тъй като нямаше какво друга да правя, се запътих към стария си апартамент. Очаквах да заваря някой друг да живее там, а вещите ми отдавна да са изхвърлени. Но ключът ми все още пасваше на бравата и когато влязох, заварих всичко точно така, както го бях оставил. Ако не беше насъбралият се прах и натрупалата се поща, по нищо нямаше да личи, че съм заминавал. И тук никой не бе забелязал отсъствието ми, наемът автоматично е бил теглен от банковата ми сметка, постепенно стопявайки спестяванията, с които възнамерявах да отида във Франция. Не можех да не призная иронията. Но въпреки всичко това означаваше, че има къде да спя, докато съдът насрочи делото.

Нямаше никакъв смисъл да мисля за по-далечното бъдеще.

Така се върнах обратно в черупката на предишния си живот. Дори — след разкайващ се разговор със Сергей — получих обратно работата си в „Зед“. Имах нужда от парите, но пак беше странно. Сякаш събитията от лятото изобщо не се бяха случвали. Усещането стана още по-натрапчиво, когато един ден случайно срещнах Калъм.

— Здрасти, Шон — каза ми той. — Не съм те виждал напоследък. Какво става с теб?

Тогава осъзнах, че той изобщо не знае, че съм напускал Англия. Хората си имат свой собствен живот и е много суетно да мислим, че играем някаква значителна роля в него.