Читать «Кървави белези» онлайн - страница 103

Чувствам се прекалено отпуснат, за да се придвижа, обръщам глава и поглеждам. В плевнята няма достатъчно светлина и не мога да видя какво е, но на пипане прилича на парче плат. Може би е попаднало там при забъркването на бетона — още един пример за не дотам прецизната работа на Луи. Подръпвам го леко, но парченцето е малко и не мога да го хвана добре.

Скоро губя интерес, изтръсквам пясъка от ръцете си и оставям парчето да си стои там. Вътрешността на плевнята прилича на пещера, мирише на старо дърво и застояло вино. Не мислех, че е възможно да се чувствам изморен след случилото се, но горещината и емоциите се оказват мощна комбинация. Отпускам глава на твърдия съд за вино и се взирам в слънчевия ден отвъд вратата на плевнята, триъгълник светлина насред тъмнината…

Нещо блъсва крака ми и за момент мисля, че отново съм по-паднал в капан. След това постепенно се отърсвам от съня и виждам неясна човешка фигура, надвесена над мен.

— Какво? — изпъшквам и с мъка се надигам.

Не съм сигурен дали съм облекчен, когато виждам Арно. Впил е в мен леден поглед и е вдигнал крак, за да ме ритне отново. Лулу върти опашка като луда около него и някак успява да изглежда едновременно уплашена и виновна.

— Какво правиш? — пита той рязко.

Разтърквам очи, за да се събудя.

— Това е обедната ми почивка.

— Минава четири.

Поглеждам зад гърба му и виждам, че светлината отзад се е променила. Високо в небето се е вдигнала омара като тънък воал, оцветила е всичко в бяло и е превърнала слънцето в безформено сияние.

Не съм в настроение да се извинявам.

— Не се безпокой, ще наваксам.

Очаквам Арно да изкоментира нещо, но той изобщо не ме слуша. Гледа ме замислено и намръщено.

— Матилде ми каза, че полицаите са разговаряли с теб.

— Единият от тях.

— За какво говорихте?

— Искаше да знае какво се е случило снощи.

— И?

— Какво и?

— Ти какво му каза?

Изкушавам се да го оставя да се изпоти, но в момента не ми се занимава с него.

— Че беше прекалено тъмно и не видях нищо.

Арно проучва лицето ми, търси някакъв знак, че го лъжа.

— Това ли е единственото, което те попита?

— Пита и какво е станало с крака ми.

— Значи си им казал за капаните, а? — казва той с горчива усмивка.

— Казах му, че съм стъпил на пирон.

— И той повярва ли ти?

Свивам рамене.

Челюстите му се движат, като че ли предъвква чутото, след това се обръща и си тръгва. Моля, няма защо, казвам си, вперил поглед в гърба му. И аз като Арно не искам полицията да си вре носа тук, но едно простичко „мерси“ нямаше да го убие. Той обаче прави няколко крачки и спира.

— Матилде ще сготви нещо специално довечера — казва той неохотно. — Можеш да дойдеш да вечеряш с нас.

Тръгва си, преди да успея да му отговоря.

14

Дворът тъне в сенки, докато куцукайки приближавам към къщата. Една кокошка отказва да се махне от пътя ми, затова я избутвам с бастуна. Тя започва да кудкудяка и размахва криле, след това се успокоява и продължава да кълве нещо невидимо в пръстта. Току-що измитата ми коса е прилепнала за главата, а брадата, с която още не мога да свикна, е влажна. Дори съм се преоблякъл за случая, сложил съм изпрана фланелка и най-чистите си дънки. Чувствам се неловко, тази покана кара познатата обстановка да ми изглежда някак странно.