Читать «Кървави белези» онлайн - страница 102

— Ще дойдат ли отново? — преструвам се, че ми е все едно.

— Нищо не казаха. Мисля, че няма да идват.

Казва го така, сякаш иска да ме успокои.

Тя се отдалечава, а аз тръгвам през двора. В началото се движа съвсем бавно, все едно не се е случило нищо, но докато стигна до плевнята, вече почти тичам, забивам бастуна в земята, сякаш е третият ми крак. Едва когато стигам до стълбите, осъзнавам, че все още държа чинията в ръка. Месото и хлябът падат от нея, когато я оставям на земята и се втурвам нагоре към таванското помещение. Довлачвам раницата върху леглото и започвам припряно да развързвам връзките й. Държа я завързана, откакто Гретхен беше ровила в нея, за да търси MP3 плейъра, и сега ругая, докато разхлабвам възела, като едновременно с това се ослушвам за стъпките на полицаите, ако са решили да се върнат.

В гърлото ми горчи, когато се протягам и сграбчвам пакета. Гладката опаковка и тежестта му ми напомнят за всичко, което бих предпочел да забравя. Бях имал много време да реша какво да правя с него, но беше по-лесно просто да го изтласкам от мислите си. Сега вече нямам избор. Трескаво оглеждам натрупаните наоколо боклуци и се опитвам да намеря къде да го скрия, но всичко ми се струва прекалено биещо на очи. Трябва да намеря място, където няма да бъде открит в случай на обиск и няма опасност да бъде намерен случайно.

Отнема ми известно време, но накрая се сещам за добро скривалище.

* * *

Една пчела жужи над лозите. Звукът, който издава, е като от мотор на развален самолет. Във въздуха се долавя слаб тътен, като че ли слънцето кара тишината да вибрира. Имам чувството, че горещината ми тежи физически, че изсмуква цялата ми воля и енергия.

Наблюдавам деня през вратата на плевнята. Седнал съм на циментовата площадка и съм облегнал гръб на старите съдове за вино. Тук е много по-прохладно, отколкото в таванското помещение, макар „прохладно“ да е доста относително. След като скрих пакета, установих, че обядът е все още на стълбите, където го оставих. Или по-точно, чинията — Лулу беше открила храната в мое отсъствие.

Така или иначе не бях гладен.

Спрингер шпаньолът се мотае край мен, храносмила и се наслаждава на прохладата. Трябва да се захвана отново за работа, но нямам никаква мотивация. След сутрешните събития се чувствам някак празен. Посещението на полицията ме разстрои повече, отколкото боят на градския площад. Тогава поне можех да се върна във фермата, да затворя портата след себе си и да се почувствам защитен. Сега външният свят ме бе последвал тук, вътре, напомни ми, че усещането за убежище не е нищо повече от илюзия. Не мога да се крия тук безкрайно.

Въпросът е къде да отида.

Свит на сянка, продължавам да наблюдавам слънчевата светлина през отворената врата на плевнята и в същото време разсеяно чопля цепнатината в бетонната площадка. Отвореният процеп се троши лесно, има нещо хипнотично в това да оставям начупените парченца да се изплъзват между пръстите ми като пясък на морския бряг. Няма достатъчно цимент в бетона. Цепнатината е станала още по-голяма, разширила се е от това, че стъпвам отгоре й по пътя към стълбите. В най-широката си част е около два-три сантиметра, прокарвам пръсти там и докосвам нещо, което изшумолява.