Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 236

— На две мили — отговорих аз. — А може и на три. Казваш, че е време да тръгнем пеш, така ли?

— Не виждам друг начин. Ако си готов, хайде — и без глупави въпроси. Разбира се, че си готов. Ти си единственият, който си мисли, че бягането доставя удоволствие.

Опита да се обади на Уитуърт, но не успя да се свърже, върна се на стотина крачки и отново опита, но безуспешно. Като изключи телефона, той го пъхна в джоба си заедно с ключовете от колата. Фенерчето отиде в другия джоб. Той взе карабината и ми подаде деветмилиметровия си пистолет.

— Да дам пистолета си на един цивилен! — Поклати глава съкрушено.

— Е, не на кой да е цивилен — отговорих аз.

— Още по-лошо. Добре, да бягаме оттук. — Свали вратовръзката си и я подхвърли в колата. — И това.

Сакото му, както и моето последваха вратовръзката.

Тръгнахме, като се опитвахме да следваме следите.

С обувки с гьонени подметки, лошо екипирани за целта си. Нищо не ни водеше, освен слабите очертания на къдравите върхове, които бях видял при посещението си тук през деня. Четвъртинката луна изглеждаше съвсем болнава, размазана като рисунка на дете върху попивателна хартия. Високо и доста зад планините, ефирният сърп сякаш се готвеше да полети към галактиките. Малкото светлина, която се процеждаше върху земята, не ни даваше възможност да видим каквото и да било под върховете на планината.

Липсата на усещане за присъствието на пространството ни караше да се чувстваме така, сякаш бяхме влезли в някакво голямо, празно помещение, огромно като самата вселена. Всяка наша стъпка беше белязана със заплахата да получим световъртеж.

Принуден да се придвижвам със сковани, малки крачки, аз пристъпвах напред и чувствах как камъните се търкалят под краката ми. По-големите и по-острите от тях се забиваха в подметките ми като дребни паразити, които се опитват да проникнат навътре. С увеличаването на размерите им допирът с тях ставаше все по-болезнен. Опитвах се да преодолея неприятното усещане, но все още не можех да се ориентирам. Моята нерешителност правеше движенията ми тромави и аз няколко пъти се препънах, дори щях да падна, но успях да използвам ръцете си, за да възстановя равновесието. На няколко крачки пред мен Майлоу, затруднен от карабината, се чувстваше още по-зле. Не можех да го видя, но го чувах да диша тежко. След всяко мъчително издишване той си поемаше въздух още по-рязко, още по-бързо, сякаш претовареното му сърце се опитваше да се справи с неравния си ритъм.

Изминаха десетина минути, а ние все още не се бяхме доближили до целта си. Пред нас нямаше нищо, освен канари, и аз започнах да се чудя дали не съм сгрешил, като съм предположил, че Криминс ще се върне на мястото на предишните си престъпления. Дали наистина съществуваше този негов четиринадесетгодишен стремеж към миналото и дали ние не пристъпвахме като невръстни деца към нищото.