Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 233

Майлоу провери гумите.

— Наред са — каза Бонафейс. Имаше гладко, розово лице, руса коса, маймунски черти и големи сини очи. — Не бих използвал този джип — много лесно може да бъде забелязан — повтори той.

Майлоу се настани зад волана.

— Познаваш ли местността?

— Не и този район. Израснал съм в Пиру, но планините са еднакви навсякъде. Пълно е с камънаци и ровове. Премного лайна, които да счупят шасито.

— Има ли някакви пещери в подножието на планината?

— Никога не съм ходил там, но защо не? И все пак кои са тези момчета и защо трябва да са тук?

— Това е дълга история — каза Майлоу, докато се наместваше зад кормилото и нагласяше седалката си. Аз също се качих и седнах до него.

Бонафейс изглеждаше обиден.

— Ще използвате ли фаровете?

Някой изкрещя името му и той се обърна. Клиф стоеше на прага на сградата на охраната.

— Задник! — промърмори Бонафейс. Погледна към жилетката ми и се засмя. — Твърде голяма е за вас!

40.

Тръгнахме през центъра на селището, изкачихме възвишението Балморал и продължихме край северното игрище за голф зад високата ограда. Движехме се бавно и Майлоу се опитваше да кара колата колкото е възможно по-безшумно. Трудна задача, защото на първа скорост двигателят беше най-шумен.

Чувах тихото бръмчене на количките за голф, но самите машини виждах само като плъзгащи се по зеленината силуети. Фаровете им бяха изключени. Също както и на „Самурая“. Викторианските улични лампи излъчваха странна, мътнооранжева светлина, която едва разсейваше гъстия мрак.

Стигнахме до края на пътя — пиперовите дървета, които обрамчваха Езерото на размисъла. Тук растителността беше избуяла, подхранвана от богатата почва. Оскъдната светлина от далечната четвъртинка на луната превръщаше листата в сива дантела. Повърхността на езерото, което се виждаше между дърветата, беше гладка, черна и блестяща като огромна леща на слънчеви очила.

Майлоу спря, каза ми да го почакам, взе в едната си ръка деветмилиметровия пистолет, а фенерчето в другата и се измъкна от колата. Отиде до дърветата, огледа се, отмести един клон и се взря в далечината, накрая изчезна в тъмнината. Аз останах в джипа, като мълчаливо потупвах с пръст по топлия дървен приклад на карабината, която той беше оставил в скута ми. Не се чуваха никакви звуци от животни. Въздухът не помръдваше. Сякаш се намирах във вакуум. Друг път мястото навярно щеше да ми се стори спокойно. Тази вечер ми изглеждаше мъртво.

Мина доста време. После нечии стъпки иззад дърветата накараха гърлото ми да се свие. Преди да успея да помръдна, оттам се появи Майлоу, стиснал пистолета си.

— Дори и да са там, не можах да ги видя. — Той погледна карабината.

Без да съзнавам, бях вдигнал оръжието и го бях насочил към него. Отпуснах хватката си. Дулото на оръжието се сведе надолу. Майлоу се настани зад кормилото.

Когато отново потеглихме, той каза:

— Отвъд дърветата мястото става напълно открито. От другата страна има само някакви тръстики и шубраци. Не се вижда никакъв джип или каквато и да е друга кола, никой не снима филм. — Усмихна се мрачно. — Освен ако не го прави под водата — нова версия на „Създанието от Черната лагуна“… Навярно вече са били тук и са си тръгнали, направили са каквото са възнамерявали и са захвърлили момичето във водата. Или изобщо не са идвали.