Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 197

— Разкажете ми — обърна се към него Майлоу.

— Бяхме в приземието — каза Куан. — Не че имаше някакъв проблем. Ние слизаме там за събрания на персонала.

— Колко често правите такива събрания?

— Два пъти седмично за всяка смяна.

— В кои дни?

— Зависи от смяната — поясни Куан. — Тази вечер беше за тази от девет до седем сутринта. В шест и половина. Петък вечер доклад за цялата седмица. Пациентите се събират там и ние заедно с тях. — Той посочи към стаята с телевизора.

— В отделенията не остава ли някой от персонала?

— Един от санитарите е отвън. Ние се сменяме. Никога не сме имали никакви проблеми, всички пациенти са здраво заключени.

Майлоу погледна тялото.

Куан сви рамене.

— И Долард по разписание е трябвало да бъде санитарят отвън.

Куан кимна.

— Но пейджърът му не е давал сигнал.

— Точно така.

— Какво ви накара да го потърсите? — попита Майлоу.

— Събранието беше свършило, аз бях вторият в двойката за дежурството и Франк трябваше да ми докладва данни за някои пациенти. Лекарствата, какво трябва да наблюдавам, такива неща. Но той не се появи и аз помислих, че е забравил.

— Това типично ли беше? — попита Майлоу. — Франк да забравя?

Куан, изглежда, се смути от въпроса. Погледна към Суиг.

— Не се безпокойте — каза Майлоу. — Вече не можете да му навредите.

Куан отговори:

— Понякога.

— Понякога какво?

Куан пристъпи от единия на другия си крак. Майлоу се обърна към Суиг.

— Кажи му каквото знаеш — нареди Суиг. Гласът му отново беше станал хрипкав. Той сви пръсти и потърка още един от белезите на лицето си.

— Понякога Франк забравя да направи някои неща — каза Куан. — Именно затова не се разтревожих особено. Но след това, когато отидох да взема картоните на пациентите, не намерих един от тях — този на Пийк. Затова реших да го потърся в стаята му.

— Намерихте ли картона?

— Не.

— Нещо друго? — попита Майлоу.

— Това е всичко. Видях Франк, Пийк го нямаше, тогава заключих вратата и дадох сигнал за тревога трета степен. Беше лесно, защото всички бяха събрани на долния етаж. Мистър Суиг дойде, повикахме външните пазачи в отделенията и претърсихме навсякъде. Трябва да се е скрил някъде, няма начин…

— Няма начин какво? — попита Майлоу.

— Пийк да изчезне току-така. Човек не може да изчезне току-така в „Старкуедър“.

Майлоу поиска ключ за стаята на Пийк, взе този на Суиг, затвори вратата и я заключи, после се отдалечи на известно разстояние и се обади по клетъчния си телефон на шерифа. Разговаря дълго. През това време никой от пазачите или санитарите не помръдна.

Тишината като че ли ставаше все по-осезаема. След това в нея почнаха да нахлуват някакви звуци — спорадични удари иззад някои от кафявите врати; приглушено тътрене на крака, сякаш някъде неуловимо пристъпваше мишка. Викове, стонове, които постепенно, но все по-устойчиво се засилваха и преминаваха в разярени отломки от шум, който можеше да бъде породен само от гласовете на хора, изпаднали в скръб.

Хор от викове. Пазачите и санитарите се спогледаха. Суиг изглеждаше разсеян.

— Мамка им! — каза брадатият санитар. — Дано се задавят!

Суиг направи няколко крачки надолу по коридора. Никой не се опита да спре шума.