Читать «Кутсуз» онлайн - страница 5

Имат някаква гузна съвест която непрекъснато ги яде отвътре, а като видят хора като теб си казват „Ето, ако не бях крал, щях да съм като него! Сега съм богат и недосегаем. Имам власт, пари и всичко ми е в ръцете. Този мизерник е по-нищ и от кучето ми!“

— Прав си! Така е! — въздъхва и допива чашата. Много съм скапан приятел. Ще тръгвам, че утре съм на смяна и отново ще преглъщам горчилка и треперя пред тия мутри. Ще метя двора от окапалите листа и ще се моля за злата си съдба. Кутсуз съм си аз. Зная си. Кутсуз съм.

Гявола стана. Не се опитах да го задържа. На негово място не бих издържал. По-нервен съм и както се познавам, при тая ситуация щях да посегна и ударя тая мутра. Ще посегна, а след това вероятно ще ми събират кокалите с лопата.

Изпратих го до входа на кооперацията. Тръгна си унил и прегърбен.

От балкона на втория етаж се чу силен вик. Съседът пенсионер се беше напил. Бе се изправил, слаб със зачервено лице. Бе вдигнал ръка и рецитираше одата на Вазов „Опълченците на Шипка“. Току що се бе прибрал от София, където с големи връзки си бе уредил работа като нощен пазач. Вероятно му бяха дали мизерната заплата и както му е реда тя бе отишла за бутилка ракия. Погледът му се бе втренчил в отсрещния бар, собственост на митничаря, където няколко лъскави, скъпи автомобила търпеливо чакаха отвън собствениците си. Край един от тях се бе изправил младок със запалена цигара. Той гледаше мълчаливо пияния и от време на време дръпваше дълбоко от скъпата цигара.

Прибрах се. Пуснах отново „Канал Осем“. Предаването на Даниел Цветков беше завършило. Някакъв нестроен цигански оркестър вихреше кръшен кючек. Солист беше незабравимия Мондьо. Нямаше как, изключих го. Чалгата не ми е в кръвта. Седнах пред компютъра, защото трябваше някак да се убие тая тъжна октомврийска вечер.

Поставих слушалките на ушите и меката песен на Би Джийс заля съзнанието ми. Я да видим кой е в Кюто сега? А-а-а Калата, старото приятелче от Ямбол. Той е още ученик, но тая година завършва гимназия. Миналата седмица коментирахме какви са вижданията му за бъдещето. Влечеше го литературата. Искаше да продължи образованието си в тая насока.

„Как е Кала? Как я караш?“

„Ами както всеки ден. Все едно и също, сиво някак си.“

„Хайде стига с тия кофти настроения бе човек!“

„А ти как си?“

„Ами горе–долу. Каня се да драсна едно разказче.“

„Браво! На каква тема?“

„На социална.“

„И аз се мъча с един, но нещо не върви.“

„Ще стане приятел. Няма начин да не стане. Трябва обаче да се пише с желание.“

„Има и друго…“

„Какво?“

„Ще се наложи да започна работа. Закъсал съм я зле. Трябват пари.“

„Хайде стига бе. Нали учеше?“

„Аз пак си уча и няма да прекъсвам, но става все по зле. Бащата е с инвалидна пенсия и не стига за хляб и лекарства, камо ли за учебници. Отличник съм и ученето върви добре. Кофти е, че нямам още осемнайсет години. Каква работа бих могъл да намеря според теб?“

„Ами… какво да ти кажа… Най-добре е да продължиш да учиш и да не се разсейваш, но щом е опряло до това трябва да обмислиш добре нещата. Работата не бива да ти пречи на ученето. Трябва да се наспиваш и отпочиваш.“