Читать «Кутсуз» онлайн - страница 4

Вчера организира погребение на кучето си както за човешко. Само дето не му скова ковчег и не му свири музика. Целият персонал беше в траур. Синовете му пристигнаха, дебеловрати като него. Циврят пред умрелия пес като малки дечица. Имаше един образ, който все наричаше кучето „помияр“. Сега като го погребваха се изтъпани пред шефа и като започна, „Господин Цинарски, аз много обичах това куче! То ми бе много мило на сърцето…“ Слушах го и не можех да повярвам на ушите и очите си. Такъв блюдолизец не вярвах, че съществува на тоя свят.

— Такива са някои. Плюеш му в лицето а то ти дума, че дъждец роси. Та значи го погребахте с церемонии?

— Целият персонал бе в наличност, секретарка, главен счетоводител, любовниците на шефа, снабдители, пазачи. Всички гледат кучето и мене. Усещах, че с погледи ще ме разкъсат.

— Да не ти пука! Чуваш ли? Да не ти пука! За тия мутри кучетата са по-важни от хората. Самите те са зли кучета.

— Лесно ти е на тебе. Не работиш за тях!

— И какво стана след това? Намериха ли друго куче?

— Един ден доведе две овчарки. Още са малки, но хапят зло. Храни ги като онова, с цяла паница кебапчета. А онова старото зарови на два метра под земята, в двора на комбината. Намери отнякъде и сложи един голям бял камък на мястото. Само дето не го надписа. Откачалка е тоя човек бе братче.

— Търси си друга работа, че няма да имаш мира. Ще бъдеш винаги човека който е отровил кучето на шефа.

Гявола вдигна чашата, отпи една голяма глътка коняк и въздъхна тежко. Челото му се бе оросило със ситна пот. Към множеството вертикални бръчки по челото се бе добавила още една.

— Днес започнах да храня новите му псета. И те са зли. Хвърлят се и ми ръфат ръката. Аз ги ритнах. Извиках им „помияри“. Отнякъде се появи единия от синовете му. Доближи ме. Гледа ме изпод очи зверски и тежко процежда. „Да не съм те чул да казваш на кучетата «помияри». На куче такава дума не трябва да се казва!“ Що не ме халоса с лопатестата си ръка по главата. Мамка им… Ще ми изядат душицата…

— Търси си работа, какво да ти кажа. Но на старата не се връщай. Оня изедник полицай ще ти стопи лагерите.

— Там поне ми имаха уважението. Държаха се към мен като към изпаднал инженер. Тук обаче съм като посмешище, някакво нищожество, което е толкова мизерно, че не му се полага да живее.

— Не си ли забелязал нещо? Преди шестнайсетина години, когато започна крадливия им възход към богатството, действаха много плахо и внимателно. Бяха боязливи. Крадяха нагло, но бяха боязливи. След това като видяха, че действията им са безнаказани стана по-дръзки. Но си имат комплекс и с теб го избиват. Твоята нищета им доставя някакво извратено удовлетворение.