Читать «Кутсуз» онлайн - страница 3

— Интересно. Кой ли го е отровил?

— Мисля, че е вътрешен човек. Използуваха момента, че съм нов и неопитен.

— Тук май не си прав. Ти поразпита ли за твоя работодател предварително? Знаеш ли кой е той?

— Купил е целия комбинат. Поставил е пазачи на четирите входа. Има толкова пазачи колкото е целия персонал на някои фирми. Само тук в нашия град има четири магазина за строителни материали. Други два са в София, един в Пловдив и Плевен, абе…

— Ти не знаеше ли, че той ми изкупи акциите от приватизационния фонд?

Петдесет акции му ги дадох почти без пари. Беше основател на същия фонд заедно с още шестима други бандити. Скапаха фонда и си поделиха парите на държавата за нула време. Та да знаеш този тип си има врагове. Може да го е отровила и конкуренцията му. Пък може и да му замислят нещо по-сериозно, за което кучето е пречка.

— И аз си мисля така. Барачката на портиера е досами личния му луксозен „Мерцедес“. Треперя на лист да не му сложат бомба под ламарината. Ако го взривят отивам и аз на кино.

— Я разкажи за това куче. Каква порода е?

— Едро и яко е, немска овчарка. Хвърля се на всички, затова го връзваха през деня, а нощем го пускаха на свобода. Но е умно. Като разбереше кой ще го храни и се умирява. Всеки пазач е длъжен да го храни на определен час. И не яде какво да е. Купуват му специални наденички. По петнайсет наденички на ден. Отделно президентът му носи през деня печени кебапчета и кюфтета направо от Билата. Това куче му е любимец. Повече го обича от хората си. Представи си, идва и му хвърля по осем кебапчета, топли, топли. Аз не съм хапвал кебапчета от месеци, а кучето ги яде по осем наведнъж. Хладилникът при пазачите е пълен със всякакви месни вкусотии за това куче. Има някакви синтетични гранули, специални за кучета. Някои от нашите, нали сме все гладни, си открадваха от наденичките. Аз обаче не смея. Гледам ги, текат ми слюнките, но не барвам. Само на кучето ги хвърлям. То ме опозна и нощем все по мен ходи, навсякъде. Пък не ми дадоха оръжие. Донесох си от къщи един нож за самоотбрана.

— Това куче ще излезе по-ценно и от хората бе?

— Остави бе братче! Не знаеш на какъв хал съм! По двеста лева на месец върви издръжката му. Повече е от моята жалка заплата. Когато се случи случката, щеше да ме изяде жив. Защо не съм телефонирал веднага, а съм се забавил с един час? Какво точно съм му давал за ядене? Защо съм спал, а не съм наблюдавал?

По десет пъти на ден ме разпитват, като престъпник. Даже се обади на предишния ми работодател, оня полицая. Изпрати ме и при него на разпит. Оня ме пита, защо съм отровил кучето? Представи си, хей така направо, без да изказва нито грам съмнение. Пощуриха ме. И персоналът му… пее същата песен. Където мина, всички ме сочат с пръст. „Ето го човека, който отрови кучето на шефа!“ Поболях се бе братче. Вече не мога да мигна от нерви. Не мога да ям, не мога да спя. Появиха ми се тикове. Сънувам кошмари. Побъркаха ме. Само за една седмица! Тоя чорбаджия е ненормален. Има три дървета в двора. Пазачите са длъжни цял ден да им метат шумата дето капе от тях. Една шумка да види по земята и пуска пяна на устата. Миналата година се бил подхлъзнал на мократа шума и си счупил крака. Сега не дава да има шумка по земята. Бях свидетел как прави един от колегите ми на нищо само за две паднали листа. Оня стои и мига уплашено. Не смее да се обади.