Читать «Кулата на смъртта» онлайн - страница 8

Все едно, Бенджамин знаеше за интереса ми към медицината и се опита да ме посъветва:

— Спомняш ли си викария Догъръл? Онзи, комуто продаде кравешка тор като лек срещу плешивост?

— Да, но не помня да съм казвал на тъпото копеле да си маже главата с тор в неделя сутрин и да усмърдява цялата църква — сопнах се аз.

Бенджамин се усмихна и поклати глава.

Амбицията ми да натрупам състояние от лекове само се засили, когато получих писмо от стария си приятел доктор Куиксилвър — невероятен мошеник, който твърдеше, че е най-великият лекар на земята, но същевременно се подвизаваше из копторите около Уайтфрайърс. Та докторът искаше още еликсири, а кой бях аз, че да му откажа? И така, старият Шалот се върна към игричките си. О, не, не, нищо опасно! Смесвах например малко мащерка, лайка и исоп и ето ти лек срещу ревматизъм. (Който между другото наистина действаше!) Стрити и затоплени, череп от заек и мас от лисица пък бяха чудесно средство срещу глухота, стига да се втриеха в ухото. Изобщо доставяше ми голямо удоволствие да забърквам тези лекове. Един ден обаче Бенджамин ме повика в личните си покои.

— Роджър, скъпи мой приятелю — заговори ми той иззад купчините буквари върху бюрото си.

— Да, господарю? — отвърнах аз невинно.

— Ако толкова искаш да се занимаваш с лекове… — Бенджамин се уви още по-плътно в обточената си с кожа мантия — прозорецът беше отворен и студеният сутрешен ветрец нахлуваше в стаята. — Та ако наистина държиш да правиш лекове, ще те помоля само за едно — да не работиш в спалнята си и да умирисваш цялата къща на обор! Ще ти осигуря специална стая, в която да осъществяваш експериментите си.

И така, аз се отдадох на любимото си занимание и следващите няколко седмици прекарах сред облак странни миризми в една тайна стаичка на най-горния етаж на къщата. Междувременно напълних доста стъкленици с изсушени жаби и тритони и дори успях да си купя една магарешка кожа, от която забърках чудно прахче, което те кара да кихаш и по този начин помага за прочистване на главата. Част от него изпратих на Куиксилвър. После натоварих всичките си лекове на едно конче и се отправих към пазара в Ипсуич. Когато стигнах до там, оставих кончето в една конюшня и се заех с амбулантна търговия. Купих си поднос и си стъкмих сергия. Разбира се, налагаше се да се местя постоянно и всъщност го правех доста бързо, когато служителите от пазарната стража — онези проклетници, които държат под око търговците — дойдеха да ме търсят. Въпреки всичко се забавлявах страхотно — харесваха ми крясъците, пазарлъците, размените и, естествено, дрънкането на небивалици със сериозна физиономия. Но да не си помислите, че бях някой измамник. О, не! Бях истински търговец. Лековете ми не бяха опасни; всъщност доста от тях дори вършеха работа, така че при мен нито веднъж не дойде съдебен пристав със заповед за арестуването ми. Но все едно, както се учи по геометрия, подобните неща се привличат, така че скоро бях на „ти“ с всеки мошеник в Съфолк.