Читать «Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията» онлайн - страница 10

Мурат смяташе, че ако занапред Селим зареже стиховете и се заеме с писане на литература, може би като летописец щеше да има успех. Самият той прочиташе за нула време всяка попаднала в ръцете му книга, а за онези, които задължително му се налагаше да прегледа, отиваше в библиотеката и си вадеше бележки. След като завърши факултета и стана учител, Мурат се закле, че още от първата си заплата точно половината от спечеленото ще харчи за библиотеката, която щеше да създаде в новия си дом: „Ако заплатата не превишава двайсет и пет лири на месец... Да, може да имам дори три деца... Но дванайсет и половина лири ще се дават за книги... Не трябва да падат под дванайсет лири и четирийсет и девет куруша...“

Когато даваше дума пред себе си, Мурат разчиташе най-вече на селския си инат, който наистина го правеше много по-силен. Отново с този инат бе заличил от съзнанието си всички предишни убеждения, и на тяхно място бе наместил републиканството, което все още никой не знаеше какво е. Бе по-ревностен кемалист дори от генерал Ататюрк и пламенен привърженик на Народната войска. Тъй като никога не се оплакваше и не очакваше нищо от никого, не се страхуваше да защитава убежденията си, а това не се харесваше дори на най-отявлените опозиционери. Страната се бе спасила от потъване. Мурат казваше: „И на кого подейства добре освобождението: преса без права, откровени грабежи, сума ти хора, изпратени на заточение... Тези неща стават, защото дойде освобождението... Ако не бе освобождението, нямаше да съществуват непо-чтеността и позорът.“ Сега Мурат погледна под око своя колега. Да, Селим Нури не е просто уморен, той направо е смазан. Без малко да му каже: „Защо не си отпочинеш няколко дни“, но стисна зъби.

Селим Нури идваше тук вечер в седем часа и най-често оставаше до четири часа сутринта, дори до пет - правеше корекции. Четеше осемте големи страници сам, от горе до долу, и като си свършеше работата, тъй като не можеше да намери никакво превозно средство, или вървеше пеша до Вефа, или си лягаше върху старите вестници, които постилаше в единия край на ли-нотиперната. След това до обяд беше във Факултета, а следобед размножаваше за приятелите, които според него „си струваха“, записките от лекциите. Вземаше на страница по десет куруша... Дневната му надница бе седемдесет и пет куруша... Обаче до него стигаха седемдесет куруша... По пет куруша на ден му удържаха данък. Нека оставим настрана удръжката на данъци, защото всъщност вестниците получаваха помощ от държавата чрез публикуването на многобройни официални обяви. Облагодетелстваха се и от различни данъчни облекчения. Говореше се, че тъй като след въвеждането на новата азбука са изгубили читатели, всички са взели пари от тайни субсидии.