Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 47

Срещнах открито погледа й.

— Имах… разногласия със семейството си. — Не беше съвсем лъжа.

Шоуто на ненормалниците започваше да се пробужда. От палатката излезе силният мъж с мътни очи. Изведнъж се просна на земята и започна да прави лицеви опори. Гадателката се запъти към усамотената част от езерото с кърпа в ръка, несъмнено за да се измие, двама от пазачите здравеняци, онези в ролята на неизменно присъствие, наблюдаваха с любопитство двама ни с Кали.

Кали забеляза интереса им.

— Искаш ли да се поразходим? — попита и без да дочака отговор, ме поведе надолу по прашния път към края на езерото, по-далеч от цирка. Взе един камък и го хвърли във водата. Той цопна с плясък.

— Никога не съм умеела да хвърлям камъни, така че да подскачат — заяви тя с толкова тъжен глас, че не се сдържах и гръмко се разсмях.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Кали и отново ме цапна по ръката. Ударът й беше игрив, но около гривните, които носеше, бяха сплетени стръкове върбинка и допирът им до кожата ми предизвика вълна от болка по цялата ми ръка. Тя отпусна ръка на рамото ми и смръщи загрижено чело. — Добре ли си?

Трепнах.

— Да — излъгах.

— Добре… — рече тя, но ме стрелна скептично с поглед. Наведе се, за да вземе друг камък и повдигна светлокафявите си вежди към мен, преди да го хвърли във водата. Той отново цопна кротко във водата.

— Пълна трагедия! — Взех един камък и го хвърлих. Камъкът подскочи пет пъти, преди да потъне.

Кали се засмя и запляска с ръце.

— Трябва да ме научиш!

— Трябва да извиеш леко китката си. И си избери плосък камък. — Посочих й един кафяв камък с бял пръстен отгоре. — Ето — казах и го сложих в дланта й. — Сега, извий леко китката си. — Докоснах предпазливо кожата й, като се постарах пръстите ми да не закачат върбинката.

Тя затвори очи и хвърли камъка, който подскочи веднъж, преди да падне във водата. Размаха радостно ръце.

— Благодаря ти, Стефан — промълви с блеснали очи.

— Вече не съм ли „странник“? — подкачих я.

— Ти ме научи на нещо. Това означава, че сме приятели.

— Наистина ли? — Взех друг камък и го запратих към водата. Двамата с Деймън обичахме да хвърляме камъни в езерото близо до имението ни в Мистик Фолс. Намисляхме си желания и ги наричахме, че ще се сбъднат, ако отгатнем броя на подскоците на камъка.

Затворих за миг очи. Ако подскочи пет пъти, ще успея да спася Деймън, помислих си. Но този камък беше по-тежък и потъна само след два подскока. Поклатих глава, ядосан на себе си, задето се занимавах с толкова детска игра.

— И това ли е най-голямата ти грижа? Че не можеш да хвърляш камъни, така че да подскачат? — подразних я аз, опитвайки се да внеса безгрижна нотка в разговора ни.

Тя се усмихна, ала очите й останаха тъжни.

— Не. Но не смяташ ли, че измислените проблеми са по-лесни за разрешаване, отколкото истинските?

— Да, така е — потвърдих тихо.

Слънцето вече бе изгряло, хвърляйки оранжеви отблясъци върху езерната повърхност. Няколко малки лодки плаваха във водата, а рибарите бяха хвърлили мрежите си. Вятърът свистеше покрай ушите ни, напомняйки ни, че макар слънцето да грееше, зимата вече бе на прага.