Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 45

— Жив е — промърморих. — Но не успях да се добера до него.

Лекси приседна на ръба на люлеещия се стол. Погледът й бе мек и от него струеше съчувствие.

— Бъкстон, ако обичаш, ще ни донесеш ли малко козя кръв?

Бъкстон присви очи, но се потътри към кухнята. Чувах откъм дневната Хюго да свири френски марш на пианото.

— Благодаря — казах и се отпуснах върху малкия тапициран диван. Не исках козя кръв. Исках да се натъпча с литри човешка кръв, да пия, докато ми прилошее и изпадна в пълно забвение.

— Не забравяй, че той е силен — напомни ми Лекси.

— Не ме е страх от Бъкстон — отвърнах.

— Имам предвид брат ти. Ако прилича на теб, значи е силен.

Погледнах я. Тя се приближи и пое брадичката ми в дланта си.

— В това трябва да вярваш. В това вярвам аз. Бедата при теб е, че искаш всичко да стане начаса. Нетърпелив си.

Въздъхнах. Най-малко се нуждаех от лекция за това как още не съм проумял правилата на вампирския свят.

Освен това не бях нетърпелив. Бях отчаян.

— Просто трябва да измислиш друг план. Такъв, че да можем ние да ти помогнем. — Лекси погледна към Бъкстон, който влезе със сребърен поднос с две чаши.

Бъкстон се спря насред крачката си.

— Трябва ли да помагаме? — попита на френски.

— Ще помогнем — отвърна Лекси.

Нито Лекси, нито Бъкстон знаеха, че бях научил френски още в скута на майка си; беше странно да ги слушам как обсъждат дали да помогнат да се освободи Деймън. Вторачих се в ръцете си, покрити със засъхналата кръв от последната ми жертва по-рано тази вечер.

Бъкстон стовари шумно подноса върху масата от черешово дърво.

— Няма да ни излагаш на риск — изръмжа той, оголил зъби на сантиметри от врата ми. Блъсна ме с все сила към стената и главата ми се удари в мраморната полица над камината.

Силата се надигна у мен и аз го бутнах силно по раменете. Но Бъкстон беше по-стар и по-силен от мен и продължи да ме притиска към стената с ръцете си, опрени здраво върху гърдите ми. Усещах струйката кръв, потекла от раната на слепоочието, където бях ударил главата си.

— Ти, егоистично, неблагодарно чудовище — прошепна Бъкстон с глас, наситен с омраза. — И преди съм виждал вампири като теб. Мислиш си, че светът ти принадлежи и само чака да го вземеш. Не те е грижа за останалите. Не ти пука кого убиваш. Ти петниш името ни.

Аз се извивах и гърчех, опитвайки се да се изскубна от хватката му, когато внезапно усетих, че натискът върху гърдите ми отслабна, последван от шумен трясък, когато Бъкстон се строполи на пода.

— Бъкстон — поде Лекси назидателно, втренчена в проснатото по лице тяло в краката й. — Колко века трябва да минат, за да се научиш как да се отнасяш с един гост? И, Стефан, не се ли съгласи с мен, че човешката кръв не е за теб? Постъпката ти не е оправдана. — Лекси поклати глава като раздразнена учителка. — А сега, смятам да си допия кръвта на спокойствие. Дръжте се прилично момчета — додаде и излезе от стаята, понесла в ръка чашата с кръв.

Как можеше да си тръгне толкова безгрижно, след като знаеше, че някъде там брат ми е затворен и измъчван? Бях започнал да се осланям на Лекси за много неща и помощта й за освобождаването на Деймън бе най-важната за мен сега.