Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 46

Сякаш прочела мислите ми, тя се спря под арката, водеща към апартамента й, и изгледа подред двама ни с Бъкстон.

— Ако и когато кажа, че трябва да помогнем на Деймън, ще го направим. Ясно ли е и на двама ви?

— Да, госпожице Лекси — промърмори Бъкстон, докато бавно се изправяше на крака.

Кимнах, едва сдържайки се да не се намръщя. Ако?

Бъкстон изскочи от стаята, но не преди да ми хвърли един последен кръвнишки поглед.

Внезапно къщата ми се стори твърде малка, сякаш стените, подовете и таваните ме притискаха от всички страни. С едно последно изръмжаване се изстрелях през вратата и поех обратно към „Лейк Роуд“.

20

На следващата сутрин се събудих от някой, който разтърсваше рамото ми.

— Махай се — промърморих, но разтърсването продължи с дразнеща настойчивост.

Отворих очи и осъзнах, че лежа близо до една от шатрите на шоуто на чудесата на Галахър.

— Тук ли си спал? — попита Кали, скръстила ръце пред гърдите си. Седнах и разтрих очи, замислен за предишната вечер. Бях се върнал в района на цирка, объркан и разстроен. Не знаех какво да правя и съм заспал тук.

— Добро утро, госпожице Кали — поздравих, пренебрегвайки въпроса й. Станах и изтупах прахта от панталоните си. — С какво мога да ти помогна?

Тя сви рамене. Носеше розова памучна рокля, която подчертаваше тънката й талия, а късите ръкави разкриваха обсипаните й с лунички ръце. Цветът бе в контраст с разпуснатата й червена коса и тя ми напомняше на дива роза.

— Шоуто ще има няколко дни почивка. Баща ми спечели толкова много пари, че иска следващото представление да е още по-велико. — Кали се усмихна. — Правило номер едно в шоу бизнеса: накарай ги да искат още.

— Как е Де… — вампирът? — попитах, като закрих с ръка очите си от слънцето. Въпреки че пръстенът ме предпазваше от агонията на слънчевите лъчи, слънцето ме караше да се чувствам разголен и тромав. Мракът бе мой съюзник, но на дневна светлина се налагате постоянно да внимавам да не се движа необичайно бързо, както и да не отговарям на въпроси, които беше невъзможно да съм чул. Както и да се контролирам и да не се поддавам на жаждата си за кръв.

Кали затъкна кичур от ръждивочервената си коса зад ухото.

— Предполагам, че вампирът е добре. Баща ми нареди на дресьорите си да се погрижат за него. Те не искат той да умре. Поне засега.

Поне засега не беше голяма утеха, но все пак беше нещо. Означаваше, че все още разполагах с време.

Тя се намръщи леко.

— Разбира се, аз изобщо не смятам, че трябва да го оставят да умре. Това, което му причиняваме, както и на животните, с които се бие, е напълно варварско — промълви девойката тихо, сякаш говореше на себе си.

Думите й ме накараха да вдигна бързо глава. Дали съчувстваше по-искрено на мъчението на Деймън, отколкото осъзнавах?

— Може ли да го видя? — попитах, изненадан от дързостта си.

Кали ме плесна по ръката.

— Не! Не и ако не си платиш като всички останали. Освен това той не е тук.

— О!

— О — рече тя, имитирайки ме. Сетне очите й омекнаха. — Още не мога да повярвам, че си спал тук. Нямаш ли си дом?