Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 21

По-възрастният вампир се изкиска.

— Не може да контролира желанията си. Много е импулсивен. Да му дадем да опита от собственото си лекарство. — Отпусна хватката си, но веднага след това ме запрати напред със сила, каквато не предполагах, че някой може да има. Стоварих се с трясък върху измазаната с хоросан стена, после паднах върху рамото си, а главата ми се удари в дървените дъски на пода.

Свих се в очакване на следващото нападение, осъзнал, че ако имаше шанс да оцелея в този сблъсък, няма да е благодарение на силата ми.

— Не съм искал да сторя нищо лошо. Съжалявам — смънках на пресекулки.

— Наистина ли? — попита по-младият вампир, а очите му блеснаха. Звукът на счупено дърво оглуши ушите ми. Потреперих. Дали един вампир щеше да прониже друг? Никак не ми се щеше да получа отговор на въпроса си по трудния начин.

— Да. Да! Нямах намерение да идвам тук. Не знаех, че има някой. Току-що пристигнах в Ню Орлиънс — изговорих на един дъх, опитвайки се да измисля някакво извинение.

— Тишина! — заповяда той и тръгна към мен с нащърбено парче дърво в ръка. Притиснах гръб до стената с олющената мазилка. Ето как щеше да свърши всичко. Щях да умра от импровизиран кол, убит от своите.

Две ръце стиснаха ръцете ми, докато други две събраха глезените ми с такава сила, че имах чувството, че върху мен се бяха стоварили огромни скали. Затворих очи. Образът на баща ми, проснат по очи на пода в кабинета си, изплува в съзнанието ми. Разтърсих глава в агония, припомняйки си изпотеното му, ужасено лице. Разбира се, аз се опитвах да го спася, но той не го знаеше. Ако сега ме гледаше като ангел или демон, или просто като призрак, осъден да броди по света, щеше да се зарадва да наблюдава разиграващата се сцена.

Стиснах силно очи, опитвайки се да извикам някакъв друг спомен от съзнанието си, който да ме отведе на друго място, по друго време. Но можех да мисля единствено за жертвите си, за мига, в който зъбите ми се впиваха в кожата им, за жалните стенания, които постепенно стихваха, за кръвта, стичаща се по зъбите и брадичката ми. Скоро, много скоро цялата кръв, която бях изсмукал, щеше да рукне, да изтече от тялото ми и да се върне обратно в земята, докато умирах, наистина и завинаги, върху този дървен под.

— Достатъчно! — Женски глас спря калейдоскопа от сцени в главата ми. Вампирите тутакси пуснаха ръцете и краката ми. Отворих рязко очи и видях една жена да влиза плавно през тясна дървена врата в дъното. Дългата й руса коса се спускаше на дебела плитка по гърба й. Носеше черни мъжки панталони с тиранти. Беше висока, но слаба като дете, а останалите вампири се отдръпнаха страхливо от нея.

— Ти — рече тя и коленичи до мен. — Кой си ти? — Кехлибарените й очи се приковаха в мен. Бяха ясни и любопитни, но в тях имаше и още нещо — навярно в тъмните им зеници — което издаваше зрелост и мъдрост, в пълен контраст с розовите страни и гладкото лице.

— Стефан Салваторе — отвърнах.

— Стефан Салваторе — повтори тя с идеален италиански акцент. Макар че се шегуваше, гласът й не прозвуча грубо. Прокара нежно пръст по брадичката ми, сетне постави длан върху гърдите ми, като ме притисна силно към стената. Внезапното движение ме слиса, но докато седях, прикован и безпомощен, тя поднесе другата си китка към устните си и с единия си зъб разкъса вената. Прокара китката си по върховете на зъбите и от раната бликна тънка струя кръв.