Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 19

Лавиния. Разбира се.

Вече я бях забравил. Наведох се, вдигнах вестника, смачках го и го захвърлих колкото се може по-далеч във водите на Мисури. Водната повърхност беше мътна и неспокойна, прошарена от светлините на лунните лъчи. Не можех да видя отражението си — не можех да видя нищо, освен бездна от мрак, дълбок и тъмен като бъдещето ми. Можех ли да продължавам във вечността? Да се храня, да убивам, да забравям, сетне да повтарям цикъла?

Да. Всеки инстинкт и импулс в мен крещеше да.

Триумфът да уловя плячката си, да допра острите си зъби до бялата кожа, покриваща вратовете на жертвите ми, да чуя как сърцата им забавят ритъма си до глухо туптене, да усещам отмаляването на телата им в ръцете ми… Ловът и храненето ме караха да се чувствам жив, цялостен; предоставяха цел на съществуването ми.

В крайна сметка това бе естественият ход на нещата. Животните убиваха по-слабите животни. Хората убиваха животните. Аз убивах хората. Всеки биологичен вид имаше своя враг. Потреперих при мисълта кое ли чудовище ще е достатъчно могъщо, за да ме преследва и убие.

Соленият бриз, който ме лъхна от водата, бе примесен с миризмата на немити тела и гниеща храна доста различен от мириса на града, от улиците, пропити с уханията на парфюми и пудра. Тук сенките се трупаха на всеки ъгъл, шепотът се издигаше и стихваше ведно с шума на реката, а пиянски хълцания прорязваха нощта. Тук беше тъмно. И опасно.

Харесваше ми.

Последвах обонянието си както ловджийската хрътка преследва сърната. Разкърших рамене, готов за лов — за опиянен от евтин джин скитник, войник, дама, замръкнала по улиците. Нямаше значение каква ще е жертвата.

Завих зад ъгъла. Металният мирис на кръвта се усещаше все по-близо. Миризма на сладко и дим. Фокусирах се върху нея, върху очакването да забия зъбите си в нечий врат, питайки се чия кръв пия, чий живот открадвам.

Продължих да вървя, ускорявайки крачка, докато следвах миризмата по непознатата малка улица, на която имаше аптека, бакалия и шивачница. Улицата беше като копие на главната улица в Мистик Фолс. Но докато ние имахме само една, в Ню Орлиънс имаше десетки, ако не и стотици от тези коридори на търговията.

Миризмата на метал се усили. Следвах завоите и пресечките, гладът ми се надигаше, прогаряше кожата ми, докато накрая най-после се озовах пред квадратна сграда в прасковен цвят. Но когато видях изрисувания надпис над вратата, се заковах на място. Наденици в естествени черва висяха зад мръсната витрина; късове пушено месо се полюшваха от тавана като гротескни детски камиончета; насечени ребра се гушеха сред натрошен лед под тезгяха, а в дъното се виждаха окачени на куки цели заклани и почистени животни, чиято кръв се отцеждаше в големи вани.

Това беше… месарница?

Въздъхнах смутено, но гладът ме тласна да отворя вратата. Желязната верига се скъса лесно, сякаш беше обикновен конец. Щом се озовах вътре, огледах кървавите животински трупове, моментално очарован от кръвта, капеща във ваните, капка по капка.