Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 84

Тя се изправи грациозно. Полата й стигаше под коляното.

— Той ви очаква.

Поведе ни наляво от храма, през един коридор, чиято единствена украса бяха керамични съдове с палми, наредени през десетина метра една от друга. В дъното имаше една-единствена врата и тя я задържа отворена докато влезем.

Стаята бе мрачна. На три от стените имаше лавици с книги, а подът бе покрит с чамови дъски. Тук миризмата на тамян бе по-силна. Бюро нямаше, само три съвсем обикновени дървени стола, подредени във формата на равнобедрен триъгълник. На върха на триъгълника седеше мъж.

Беше висок, слаб, с ъгловато лице. Носеше туника и дълги панталони от същата памучна материя като роклята на Мария. Беше бос, но на пода до стола му имаше чифт сандали. Косата му имаше восъчния оттенък на светъл кехлибар, характерен за много русите хора в зряла възраст. Бе късо подстриган. Брадата му стигаше до гърдите и бе един тон по-тъмна от косата. Беше доста избуяла и той я приглаждаше, сякаш галеше котка. Челото му бе високо и заоблено и точно под линията на косата видях гънката. Беше вдлъбнатина, в която можеш да пъхнеш палец, очите в дълбоките орбити имаха сиво-синия цвят на моите, но се надявах, че за разлика от неговия моят поглед излъчва поне малко топлинка.

— Седнете, моля. — Гласът му бе силен с метален тембър.

— Това е д-р Делауер, Матиас. Докторе — Благородният Матиас.

Величествената титла звучеше глупаво. Потърсих присмех в изражението на Хутън, но той беше адски сериозен.

Матиас продължаваше да си глади брада. Седеше неподвижно, сякаш медитираше. Личеше си, че тишината му е приятна.

— Благодаря за съдействието — каза сковано Хутън. — Надяваме се да успеем да изясним тази история и да си вървим.

Русокосият кимна.

— Ще направим каквото можем, за да помогнем.

— Д-р Делауер би искал да ви зададе няколко въпроса, а после ще пообиколим мястото.

Матиас отново не помръдна.

Хутън се обърна към мен.

— Ваш ред е.

— Г-н Матиас — започнах.

— Моля ви, наричайте ме само Матиас. Тук избягваме титлите.

— Матиас, не съм дошъл да нарушавам…

Той ме прекъсна като махна с ръка.

— Напълно наясно съм с естеството на посещението ви. Питайте каквото ви интересува.

— Благодаря. Д-р Мелендес-Линч смята, че имате нещо общо с бягството на Ууди Суоуп от болницата и последвалото изчезване на семейството.

— Градска лудост — каза гуруто. — Лудост. — Той повтори думата, все едно искаше да се увери, че е не е богохулно да я изрече.

— Ще съм доволен да чуя вашето мнение по случая.

Той пое дълбоко въздух, затвори очи, отвори ги и заговори:

— Не мога да ви помогна. Те не бяха общителни хора, каквито сме всъщност и ние. Познавахме се бегло. Срещали сме се случайно — по улицата, разменяли сме небрежни усмивки. Един-два пъти купихме семена за посев от тях. През лятото на първата година от заселването ни тук момичето работеше при нас — помагаше в кухнята.

— Работата й временна ли беше?

— Да. В началото още не можехме да се справяме сами и наехме няколко местни юноши да ни помагат. Доколкото си спомням, работеше в кухнята. Чистеше, миеше и палеше пещите.