Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 147

Двамата съдия-изпълнители излязоха от стаята на сестрите. Мъжът беше на средна възраст, пълен, а жената — дребничка и изрусена. Той си погледна часовника и каза „Време е“ на партньорката си. Тя отиде до капсулата и потропа на прозрачната стена.

Нона вдигна поглед.

Жената каза „Време е“.

Момичето се поколеба, наведе се над спящото дете и го целуна с внезапен прилив на енергия. Той извика и се обърна. От това маркуча на системата трепна, а банката се разлюля. Тя ги закрепи и приглади косите му.

— Хайде, миличка — каза съдийката.

Момичето се наежи и излезе от капсулата. Свали маската и ръкавиците и остави стерилния костюм да се свлече около глезените й. Отдолу се показа гащеризон, на чийто гръб бе изписано СОБСТВЕНОСТ НА ЗАТВОРА В САН ДИЕГО и сериен номер. Медночервената й коса бе вързана на конска опашка. Златните халкички ги нямаше на ушите й. Лицето й изглеждаше по-слабо и старо, скулите й бяха по-изпъкнали, а очите — потънали по-дълбоко. Затворническата бледност бе притъпила блясъка на кожата й. Беше красива, но неподдържана. Приличаше на вехнеща роза.

Сложиха й белезници. Бяха внимателни или поне така ми се стори и я поведоха към вратата. Когато минаваше покрай мен, погледите ни се срещнаха. Абаносовите ириси сякаш се навлажниха и започнаха да се топят. После се стегна, вдигна високо глава и си отиде.

28.

Намерих Раул в лабораторията му. Беше се втренчил в екрана на един компютър, на който върху многоцветна графика бяха изписани колони с цифри. Мърмореше си нещо на испански, преглеждаше някаква разпечатка, после пак посягаше към клавиатурата и започваше бързо да пише нови числа. С всеки бит информация графиката му се изменяше. Въздухът бе застоял и бе изпълнен с парлив дим. В дъното на лабораторията щракаха и бръмчаха супермодерни технически дрънкулки.

Сложих един стол до него, седнах и го поздравих.

Неговият поздрав се състоеше в това да засуче мустак, сетне продължи да работи на компютъра. Белезите по лицето му се бяха превърнали в пурпурнозелени петна.

— Вече знаеш — каза той.

— Да. Тя ми каза.

Той пишеше като удряше клавишите силно. Графиката продължаваше да се изменя.

— Моят морал не струва повече от този на Валкроа. Тя го доказа, когато дойде тук, пременена в рокля полепнала по тялото.

Бях дошъл в лабораторията с намерението да го успокоя. Можех да кажа разни неща. Например че Нона е била превърната в оръжие, средство за отмъщение, обиждана и унижавана, докато сексът и яростта не са се преплели в нея неумолимо. Сетне е била захвърлена в света на слабите мъже като снаряд, готов да избухне. Можех също да му кажа, че е сгрешил в преценката си, но това не отхвърля всичко добро, което е направил. И че има още много добро да бъде направено. Че времето лекува.

Но думите ми щяха да останат да висят във въздуха. Той е горд човек, който бе захвърлил гордостта си пред очите ми. Бях го видял дрипав, полупобъркан във вонящата килия, обсебен от идеята да намери пациента си. Търсенето му е било разпалено от чувството за вина, от погрешното схващане, че грехът му — десетината минути, в които е бил заслепен от коленичилата пред него ненаситна Нона — е станал причина за изчезването на детето от болницата.