Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 138

Хутън погледна „Колт“-а, преглътна някаква ужасна мисъл и освободи спусъка.

— Нона, нали не иск…

— Той си мисли, че е баща на Ууди, защото така го лъжех през всичките тези години. — Тя погали цевта и се изкиска. — Е, може и да съм казвала истината, може и да не съм. Може би дори не зная. Никога не сме правили кръвни проби, за да установим, нали, Рей?

— Ти си луда — каза той. — Ще те пъхна в затвора. — После се обърна към мен: — Тя е луда — нали виждате?

— Така ли? — Тя обви спусъка с пръсти и се усмихна. — Мисля, че знаеш добре кой е луд. Знаеш всичко за лудите малки момиченца. Като малката, дебела, луда Марла, която винаги седи самичка, клати се напред-назад и пише тъпи, луди стихчета. Говори си сама и си подмокря гащичките. Държи се като бебе. Тя беше луда, нали, Рей? Дебела и грозна побъркана.

— Затвори си устата…

— Ти затвори своята, дърто копеле! — избухна тя. — Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш какво да правя? Чукаше ме всеки ден. Вкарваше ми го, а после ме пребиваше. — Тя се усмихна зловещо. — Поне това разказах на Лудата Марла. Трябваше да видиш малките й свински очички. Разказах й много подробно. Как свършваше и молеше за още. Шериф. Сигурно съм разстроила бедничкото дете, защото на следващия ден взе едно въже и…

Хутън изграчи нещо и тръгна към нея.

Тя се изсмя и го застреля от упор.

Той се свлече като мокро парче хартия. Тя застана над него и отново дръпна спусъка. Дулото отскочи и напълни тялото му с още един куршум.

Махнах пръстите й от оръжието и го оставих да падне между двата трупа. Тя не се възпротиви. Сложи главата си на рамото ми и се усмихна мило.

Взех я със себе си и тръгнах да търся „Ел Камино“-то. Не беше трудно да го открия. Хутън го бе паркирал пред самия вход, при оградата. Наблюдавах я внимателно докато се обаждах по радиостанцията.

26.

Един късен неделен следобед стоях на поляната срещу входа на Убежището и чаках Матиас. В продължение на трийсет и шест часа в цялата южна половина от щата непрестанно духаха горещи ветрове. Дори сега, малко преди залез-слънце, беше страшно задушно. Струваше ми се, че джинсите, ризата и якето от телешка кожа са твърде дебело облекло за това време. Имах чувството, че лепна и всичко ме сърби. Скрих се под сянката на вековните дъбове, които обграждаха фонтана.

Той се появи от главната сграда, заобиколен от свита сектанти. Видя ме и им нареди да се разпръснат. Те се отдалечиха на едно възвишение, седнаха и започнаха да медитират. Той се приближаваше бавно и спокойно. Гледаше надолу, сякаш търсеше нещо в тревата.

Застанахме лице срещу лице. Вместо поздрав, той се тръсна на земята, зае позиция лотус и приглади брадата си.

— Виждам, че дрехата ти няма джобове — казах. — Нямаш къде да сложиш дебелата пачка банкноти. Надявам се това не означава, че не си приел думите ми на сериозно.

Той не ми обърна внимание и се загледа в далечината. Изтърпях го в продължение на няколко минути, след което му показах, че съм загубил търпение.