Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 6

Реня искаше да го спре с думи, да му каже, че ако се приближи още, ще го убие. Но не можа. От него струеше сила — авторитет, който не ѝ оставяше друг избор, освен да му се подчини.

После той я подмина и се приведе над Аулин.

— Остави го на мира! — извика тя и Тенака се обърна към нея.

— В моята стая има огън. Вдясно по коридора — каза той спокойно. — Ще го отнеса там.

Мъжът вдигна стареца с лекота и го отнесе в стаята си, където го положи на тясното легло. Свали наметалото и ботушите му и започна внимателно да разтрива прасците му, където кожата беше посиняла и подпухнала. После се обърна и хвърли едно одеяло на момичето.

— Стопли го на огъня — каза и продължи работата си.

След малко провери дишането на стареца — беше дълбоко и равномерно.

— Спи ли? — попита Реня.

— Да.

— Ще оживее ли?

— Кой знае? — отвърна Тенака и стана, за да се протегне.

— Благодаря ти, че му помогна.

— Благодаря ти, че не ме уби — отвърна той.

— Какво правиш тук?

— Стоя си край огъня и чакам бурята да отмине. Искаш ли малко храна?

Седнаха до пламъците и споделиха сушеното му месо и бисквитите почти без да продумат. Тенака не любопитстваше, а интуицията подсказваше на Реня, че няма да има желание да ѝ отговаря. Ала тишината не беше неприятна. Тя се почувства спокойна за пръв път от седмици и дори заплахата на убийците ѝ се струваше не толкова реална. Сякаш казармите бяха убежище, защитено от магия — невидима, но безмерно могъща.

Тенака се облегна в стола си, загледан в нея, а тя самата гледаше пламъците. Лицето ѝ беше много красиво, кръгло и с високи скули, а големите ѝ очи бяха толкова тъмни, че зениците се сливаха с ирисите. Създаваше впечатление за сила, подкопана от уязвимост, сякаш в сърцето си криеше таен страх или я измъчваше скрита слабост. При други обстоятелства той щеше да е привлечен от нея. Ала когато затърси в себе си, не откри никакви емоции, никакво желание… Никакъв живот, осъзна с изненада.

— Преследват ни — каза тя накрая.

— Зная.

— Откъде знаеш?

Тенака сви рамене и добави съчки в огъня.

— Този път не води наникъде, нямате коне или провизии, но дрехите ви са скъпи и поведението ти демонстрира култура. Следователно бягате от нещо или от някого, а това пък означава, че ви преследват.

— Това смущава ли те? — попита го тя.

— Не, защо?

— Ако те хванат с нас, и ти ще умреш.

— Значи няма да ме хванат с вас — отвърна той.

— Да ти кажа ли защо ни преследват? — попита Реня.

— Не. Това е вашият живот. Пътищата ни се пресякоха тук, но отново ще се разделят към различните ни съдби. Няма нужда да научаваме нещо един за друг.

— Защо? Нима се боиш, че ще започне да те е грижа?

Той обмисли внимателно въпроса, забелязвайки гнева в очите ѝ.

— Може би. Но основно се боя от слабостта, която следва грижата. Имам задача и нямам нужда от други проблеми в ума си. Не, това не е истина — аз не искам други проблеми в ума си.

— Това не е ли егоистично?

— Разбира се. Но помага за оцеляването.

— А то толкова ли е важно? — попита тя рязко.

— Трябва да е, иначе вие нямаше да бягате.