Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 5

— Не. Ако бяха достатъчно дълбоки, щеше да прережеш основните мускули.

Ананаис се приведе напред, притисна устни към раната и изсмука отровата. После сложи турникет и излезе, за да доведе лечител.

При все че по-голямата част от отровата не беше проникнала в тялото му, младият надирски принц едва не умря. Изпадна в кома, която продължи четири дни, и когато се събуди, Ананаис седеше до леглото му.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Не изглеждаш добре. Но се радвам, че си жив.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Тенака, докато гигантът ставаше, за да си тръгне.

— За мен беше удоволствие. Но все още не бих искал да се ожениш за сестра ми — каза той и се ухили, пристъпвайки към вратата. — Между другото, трима млади офицери бяха освободени от служба вчера. Мисля, че отсега нататък можеш да спиш спокойно.

— Никога няма да спя спокойно — каза Тенака. — За надирите това означава смърт.

— Нищо чудно, че очите им са скосени — отвърна Ананаис.

* * *

Реня помогна на стареца да се изправи, после засипа малкия огън със сняг, за да угаси пламъка. Температурата рязко спадна, а буреносните облаци се скупчиха над главите им, мрачни и заплашителни. Момичето се страхуваше, защото старецът бе спрял да трепери и сега седеше до мъртвото дърво, загледан с празен поглед в земята.

— Хайде, Аулин — каза тя и го прихвана през кръста. — Старите казарми са наблизо.

— Не! — изпищя той и се отдръпна рязко от нея. — Те ще ме открият там. Зная, че ще ме открият.

— Студът ще те убие — изсъска Реня. — Хайде.

Старецът се предаде и ѝ позволи да го поведе през снега. Тя беше високо и силно момиче, но придвижването бе изтощително и докато си проправяха път през последните храсталаци преди Драконовия площад, вече се беше задъхала.

— Само още няколко минути — каза Реня. — После ще можеш да си починеш.

Старецът сякаш получи нова сила от обещанието за убежище, защото се затътри по-бързо напред. На два пъти едва не падна, ала тя го прихвана.

Реня изрита вратата на най-близката сграда и му помогна да влезе. Свали бялото си наметало и прокара ръка през мократа си от пот къса черна коса.

Сега, когато беше защитена от хапещия вятър, тя почувства как кожата ѝ пламва, докато тялото ѝ се нагаждаше към новите условия. Разкопча бялото си наметало от овча кожа и го свали от широките си рамене. Под него носеше лека синя вълнена туника и черен панталон, скрит отчасти от високи до бедрото ботуши, поръбени с овча кожа. На кръста ѝ висеше тънък кинжал.

Старецът се облегна на една стена, като трепереше силно.

— Ще ме намерят! Ще ме намерят! — хленчеше той.

Реня не му обърна внимание, а навлезе по-навътре в коридора.

Внезапно в другия му край се появи мъж и тя подскочи стреснато. Кинжалът мигновено се озова в ръката ѝ. Мъжът беше висок и мургав, облечен в черно. На кръста му висеше дълъг меч. Той пристъпи напред бавно, но с увереност. Реня разкрачи крака, подготвяйки се за атака, впила поглед в очите му.

А те бяха в невероятно красив виолетов оттенък и скосени като на надирските племена от севера. Ала лицето му беше четвъртито и почти красиво, като се изключи мрачната линия на устата му.