Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 40

— Е и?

— Дали беше случайност, че го срещнахме?

— Мислиш, че може да преследва нас?

— Не зная. Но усещам, че е убиец. Поклонението му е посветено на смърт. И Ананаис не го харесва.

— Не бой се — каза той тихо.

— Аз не съм надир, Тенака. Не съм фаталист.

— Само това ли те безпокои?

— Не. Двамата братя не ни харесват. Ние не сме свързани наистина и никой от нас не е близък с другите — просто група странници, събрани заедно от събитията.

— Братята са силни и добри воини. Познавам тези неща. Наясно съм и че ме гледат с подозрителност, но нищо не мога да направя по въпроса. С мен винаги е било така. Но сега споделяме обща цел. И те ще започнат да ми вярват. Белдер и Катерача? Не зная. Но те няма да ни навредят. А що се отнася до Езичника — ако наистина преследва мен, ще го убия.

— Ако можеш!

Той се усмихна.

— Да. Ако мога.

— Караш го да звучи лесно. А не мисля, че е.

— Безпокоиш се твърде много. Надирският начин е по-добър: бори се с всеки проблем, когато се появи, и не се тревожи ненужно за нищо.

— Никога няма да ти простя, ако се оставиш да те убият — каза тя.

— Тогава ме пази, Реня. Аз вярвам на инстинктите ти — напълно искрено го казвам. Права си за Езичника. Той е убиец и може да преследва нас. Интересно ще е да видим какво ще предприеме.

— Ще предложи да пътува с нас — каза тя.

— Да, но в това има смисъл. Той е странник в земята ни и вече е бил нападнат веднъж.

— Трябва да му откажем. Достатъчно подозрение будим с твоя гигантски приятел и черната му маска. Ако добавим и черен мъж, облечен в синя коприна?

— Да. Боговете — ако има такива — са в много весело настроение днес.

— На мен не ми е смешно — каза Реня.

* * *

Тенака се събуди от сън без сънища. Отвори очи и страхът го докосна като студена милувка. Изправи се на крака. Луната бе неестествено ярка и блестеше като призрачен фенер, а клоните на дърветата шумоляха и се люлееха, макар че нямаше и помен от вятър.

Той се огледа — спътниците му спяха до един. После погледна надолу и се олюля от шока: собственото му тяло лежеше на земята, увито в одеяла. Започна да трепери.

Нима това бе смъртта?

От всички жестоки шеги, които съдбата можеше да му изиграе…

Леко раздвижване, като спомен за вчерашния вятър, го накара да се обърне. В покрайнините на дърветата стояха шестима мъже с тъмни брони, извадили черни мечове. Те тръгнаха към него, оформяйки полукръг. Тенака се пресегна към собственото си острие, ала не можеше да го докосне; ръката му преминаваше през дръжката, сякаш е мъгла.

— Ти си обречен — каза кух глас. — Духът на Хаоса те зове.

— Кои сте вие? — попита Тенака, засрамен от треперенето на гласа си.

Откъм тъмните рицари се разнесе подигравателен смях.

— Ние сме Смъртта — казаха те.

Тенака отстъпи.

— Не можеш да бягаш. Не можеш дори да помръднеш — каза първият рицар.

Той замръзна. Краката не му се подчиняваха, а противниците се приближаваха.

Внезапно надирският принц бе обладан от усещане за покой и рицарите спряха бавния си ход. Тенака погледна наляво и надясно. Край него стояха шестима воини със сребърни брони и бели наметала.